За съдбата на болката
Как искам болката да е бездомник,
безпътна да се скита по света.
Да няма пристан, ни един поклонник
и никога открехната врата.
И нека като черна дупка бясна,
да нагнети се и да се взриви.
Осъдена безропотно да тласка
сизифов камък в стръмните скали.
Усойни да са дните и́, студени –
ни цел да има, нито светлина.
В мастилен мрак с ръцете вледенени,
да проси милостиня – топлина.
И щом не я получи, да се свие –
по мъничка от пясъчно зрънце́.
В недрата си земята да я скрие
завинаги, за да я погребе.
© Данаил Таков All rights reserved.
