Седя на пясъчния бряг,
и в слънчевия изгрев пак се вглеждам,
а лятото, отминало във бяг,
във спомените топли ме отвежда.
И там до края ще те пазя,
дълбоко скрита във сърцето,
и ти като жигосана съдба,
живееш в моята душа.
А времето лекува рани,
и страшни белези дори.
Бъди звездата във небето,
и лъч от слънцето бъди.
Когато в пътя сам поема,
и искам себеси да скрия,
пак тебе ще усещам,
и пак ще искам да те преоткрия.
© Николай Стойчев All rights reserved.
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
