Фанфарите на ветровете свирят.
Червено, тръгваше си Слънцето.
Небето залезно замислено
огледа се във морско-синьото.
Вълните празнично утихнаха
в прегръдка нежна със брега.
Скалите сякаш се усмихнаха
на първата блещукаща звезда.
Изстиващият пясък стенеше,
почуствал нощната ръка.
Прибоят бял се стелеше,
изчезваше последната следа.
© Хари Спасов All rights reserved.
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
