Фанфарите на ветровете свирят.
Червено, тръгваше си Слънцето.
Небето залезно замислено
огледа се във морско-синьото.
Вълните празнично утихнаха
в прегръдка нежна със брега.
Скалите сякаш се усмихнаха
на първата блещукаща звезда.
Изстиващият пясък стенеше,
почуствал нощната ръка.
Прибоят бял се стелеше,
изчезваше последната следа.
© Хари Спасов All rights reserved.
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
