Защото свикна да е тиха, саможива
Копнежът неин в сив темел вграден е,
денят е златна клетка. В нощ без брегове
при отлив само е морето до колѐне,
луната с глас на нощна птица я зове.
Съвсем смалена слуша твари невидими,
захвърля всичко земно. Скръб и суети.
Без тяло морно – преживяло триста зими,
сама със себе си говори. Не на ти.
Защото свикна да е тиха, саможива,
словата свои като злато ги скъпѝ.
На Вие си говори. Просто ѝ отива.
И не понася никак дневните тълпи.
А може би в душата ѝ на птица бяла,
живеят всъщност всички истински жени.
Които своя ден погребват на раздяла,
а нощем са делфини, перли и вълнѝ...
https://youtu.be/nWYJji4ukc8?si=-ujV1sV9OwC4fhq5
© Надежда Ангелова All rights reserved.
