Цветето, което цъфтеше само нощем 4

 В делничен ден нощите бяха съвсем тихи, но към три часа, щом кучетата се разлаеха, на всички ставаше ясно, че Насим отива към баничарницата. Излизаше в три, а към десет  часа сутринта се връщаше. Когато се върнеше, въртеше се напред – назад из двора; влизаше, излизаше от вкъщи; носеше разни багажи, материали и колчета.  Идваха му на гости от околните улици да му дават семена и разсад, да го съветват кой зеленчук, как се гледа. Бай Метко го научи, да си варосва овощните дръвчета. Доволен остана Насим от  промяната в дръвчетата, затова купи още вар за къщата и я боядиса отвън. Постегна си имота, така както птиците стягат гнездата си напролет. Пред бялата фасада трендафилът пламна във винено червени цветове като букет в коси на момиче. Забавяше ход минувачът, заглеждаше се и цъкаше с език. Понякога с одобрение, понякога с желание за съревнование – след малко и той нещо да спретне по дома си, за да не изостане от света.

  Къщата на чужденеца беше малка и едноетажна със стопанска постройка, но дворът ѝ стигаше близо декар. В него можеха още две сгради да се вдигнат и пак да остане място за градина. Такива имоти рядко се намираха в селото. Повечето къщи приличаха на Гошовата – гредоредни на два етажа, с около половин декар двор. Но сега беше друго. Сега погледнато отстрани, Мъндьовият имот и този на Насим бяха едно цяло. Единственият белег, напомнящ за граница между  двете парчета земя, беше дългата, обрасла с трева и плевели ивица. Точно до тази граница свършваха редовете със зеленчуци на единия, а на същото място посрещаше сутрините Гошо, пиейки кафе на хлад на една малка кръгла масичка под асмата.

Почти в самия край, навътре в градината, където се червенееше покрива на къщето на Надя, стърчаха няколко саморасли акации. Акациите напомняха на плет – сплитаха клони една в друга и всяка пролет ставаха все по-пищни и тежки. Докато имаше мрежа да ги държи, се издължаваха високи и тънки, но сега се бяха сплели и заякнали в средата, сякаш се държаха една за друга да не паднат. В краищата салкъмите им падаха тежки, стигаха почти до земята. Въздухът се напояваше със сладостта на белите цветове. Затова когато през деня човек минеше покрай тях, се чувстваше замаян като пчела, а на свечеряване хладния ветрец лъхваше уханието право в лицето му и той сякаш забравяше за грижите си. Покрай същите акации минаваха вечерта ръка за ръка двете сестри. 

  Гошо също се отбиваше при Надя и като видеше пчелите се заканваше да окастри дърветата, но корените гнездяха зад ивицата, а той все по-рядко имаше желание да общува със съседа си. Какво ли толкова лошо му беше направил новопоявилият се, но такъв беше Гошо. Ако не харесаше някого още в началото, нямаше начин в бъдеще този някой да му се хареса.

  Не мислеше обаче така Найдена, която зад укритието на тъмнината следеше чужденеца и любопитството ѝ към него растеше с всяко нововъведение в имота му. Тя познаваше силуета на Насим, но никога не го беше виждала отблизо. Дори не знаеше, дали той предполага нейното съществуване. Нито беше разговаряла с него, още по-малко можеше да си обясни обхващащото я вълнение, когато Цвети ѝ споменаваше, къде или с кого го е виждала. Как младежите в баничарницата учели арабина на български – не толкова прилични изрази, а той ги повтарял с акцент. Също как момичетата се заливали от удоволствие, когато след това едно по-артистично момче пълнело устата си с вода и имитирало цветно акцента на Насим. Но най много Цвети се вълнуваше от новият си приятел, чакащ я почти всяка нощ на съседната улица. Той идваше винаги с колата си. Говореше за него, така сякаш е намерила принца от мечтите си, а Надя я слушаше, без да изпусне нито една подробност.

Случваше се Цвети да ѝ разказва цяла нощ истории за разходките  с приятеля ѝ, за разменените признания и романтичните места, на които я беше водил. И докато едната сестра разказваше, въображението на другата се омагьосваше и тогава животът за нея ставаше голям. Така непоносимо голям и необятен, че земята не можеше до го обгърне. И ако едно чудо е невъзможно да се случи без друго‚ предшестващо го, то същото може да се каже и за двете сестри. Надя дишаше и живееше чрез гласа на сестра си, копнееше и съпреживяваше с ехото, удрящо се в дълбините на сърцето ѝ. Този глас с недоизказаните съкращения, с въздишки, поруменяващи бузите ѝ и шепот, зад чиито затишия се бунтуваха чувства. Щедрият на истории звънящ глас на по-голямата сестра, който разказваше. С него се отключваше заключената врата на неизживяното, което никога не отминаваше и никога не я засищаше. 

Понякога в такива нощи, смълчаните очи на Надя прекосяваха – не разстоянието от запалената свещ до сестра ѝ, а разстоянието, което я делеше от небесния жълт кошер. Струваше ѝ се, че не капе светлина от него, а мед, който засища душите на хората. Красотата, която дори не осъзнаваше сега светеше зад свещта – огряна, но плаха. И тази плахост по-силно личеше, когато се опитваше да я маскира зад отрицание, студен тон, или отиграна гримаса, заучена от романите. 

-       Знаеш ли, че съседът търси да си купи кон? – осведомяваше я Цвети.

-       Кой от всички съседи? – питаше Надя.

-       Говоря за арабина– натъртваше сестра ѝ. - Рашко му предложи магарето на дядо си, обаче Насим го увери, че истинските мъже яздели коне и камили, но никога магарета.

-       Това вече звучи прекалено – заявяваше студено Надя, като едва сдържаше усмивката си. – Накрая да не излезе, че Насим има и индианска кръв.

Смехът на Цвети я зарази и тя също се усмихна, но освен звънкост в смеха на сестра си, Надя реши, че долавя нещо прикрито. Тогава си въобразяваше, че сестра ѝ нарочно я изпитва с този весел поглед и пламваше в червенина. Но истината беше, че Цвети нямаше и малка представа какво се заражда в другата.

   Изтекоха майските облаци, накъдриха гората и издължиха фиданките. Капна още малко дъжд през юни, но през юли земята започна да съхне. В селото, всяко лято имаше режим на водата. Пускаха я много рано сутринта за малко и вечер, след десет часа. За тези, които в дворовете си имаха кладенци, беше лесно. Поливаха редовно и събираха добра реколта. Но другите, като двамата съседи например, бяха принудени да дежурят над маркуча, за да не се съсипе трудът им.

    В една такава нощ, чуждоземецът беше пуснал водата да тече в чушките. Той лежеше в тъмнината на градината върху един найлонов чувал и се радваше на обсипаното със звезди небе.

 В далечината лампата под навеса на къщата на Насим светеше и падаше полегато към първите оформени зеленчуци в градината му. Вятърът развяваше пъстроцветните найлонови ресни, окачени на  вратата, играеше си с тях, сякаш ги гъделичкаше, а те се повдигаха изведнъж, смееха се почти неуловимо и пак се връщаха. Изведнъж едно бяло чело си проправи път в тъмното и спря до акациите. От другата страна на двора  шуртеше вода. Беше тихо, само водата клокочеше, никакъв друг шум не се чуваше. Надя прекоси градината на съседа. Стъпи в калта и се наведе над преливащия ред.  Премести маркуча внимателно в другия ред. С бързи стъпки се върна обратно и сля дъх със сянката на акациите. Лампата под навеса на къщата все така светеше, вратата стоеше затворена,  а светлината  падаше напред, очертавайки линиите на  редовете. Вятърът не спираше да развява пъстроцветните ресни окачени пред  вратата. 

(следва)