Тази ноемврийска привечер едва движа краката си по кишавата улица. Преуморена съм до смърт след тежкото денонощно дежурство. Влача две препълнени пазарски торби, за дръжката на едната се е хванала Алис. Нямам сили да слушам какво бърбори. Наострям ухо когато чувам „таткото – глас”.
– Какво?
– Ами като не слушаш така ще питаш – сърди се тя.
– Алисче, нали знаеш мама е много уморена, кажи ми го пак, моля те – напрягам се аз да звуча като добра майка.
– Имахме съчинение на тема „Моят татко”. Днес ни ги върнаха и моето го четох пред класа като най-доброто. Написах, че моят татко е просто един глас по телефона и по скайп, но си е истински татко, разбра ли? Той си е „таткото – глас”, не ти ли харесва?
Преглъщам мъчително и се чудя какво да ѝ отговоря. Така ще е – Тео като тръгна към този Кувейт преди две години. Всъщност поканата беше за двама ни, но аз отказах – не исках да имам повече пари, исках Коледа със сняг, лед, лапавица, ухание на елхи, исках това, което имах когато живеех с мама Те ...