– Ако стана, ще е хубаво. – Нямаше вид на човек, който желае да става. Беше се отпуснал върху стола по такъв начин, че беше изключено да проявява искрено желание да се мръдне от там. Но продължи да настоява, сякаш имаше особено значение за него да му вярват: – Ще е много хубаво, дявол да го вземе.

     Никой не го слушаше. Това заведение някога беше закусвалня. Такива места вече не се намират, защото бяха евтини и се хапваше в тях бързо и вкусно. В тях можеше на крак да мушнеш едно шкембе и да ти се подобри настроението. Задължитено ги имаше на гарите, където в очакване на обичайно закъсняващия влак можеш да се насладиш на менюто и ако не си гладен, да изпиен една студена лимонада поне. Като закриха закусвалнята, отвориха на нейно място бар. И той не просъществува дълго, такива бяха времената, променливи, изменчиви, неспокойни. Млади хора не останаха в градчето и помещението се превърна в сладкарница. Всъщност там се продаваше само бира и стара скара – от хладилника. Никой не купуваше от скарата, защото тя вероятно беше от времето, когато тук бе закусвалня, но хубавият спомен не се изтрива лесно, затова и скарата си имаше свое кьоше във фризера. Виж, сладкиши в сладкарницата нямаше – през лятото шоколадовите изделия се топяха, през зимата замръзваха и бе съвсем неуместно да се продават. Масите бяха две, едната с мушама, другата – без. Човекът с желание да стане беше седнал на тази с мушамата; бастунът му висеше накриво на облегалката на стола.

     На другата маса стоеше прав и го гледаше смръщено дядка с видима възраст около осемдесетте. Той попита разсеяно:

     – Какво искаш да кажеш? Къде ще ходиш?

     Не последва отговор. Мълчанието в това заведение се уважаваше. Когато поредната муха успя да пробие найлоновите ленти, които се спускаха плътно една до друга от върха на касата на входната врата, уж да пречат тъкмо на насекомите, осемдесетилетникът забрави за въпросите към събеседника си и заговори за нещо свое, обикаляйки с бавен ход масата като голямата стрелка на часовник:

     – Тук съм, откакто се помня, момче. Знаеш, закусвалнята аз я държах. Беше фрашкано с хора. Имаше два завода и един цех.

     – Тука ли? – вдигна вежди другия и се огледа. Поклати решително глава: – Не е възможно.

     – Не тука вътре, бре келеш. В градчето имаше два завода и цех. Не помниш ли?

     – Знам бе, всичко помня. Вече от шега не разбираш. На кого ги говориш тия? – сгълча го оня от мушамената маса. –  Виж, ако искаш да те слуша някой, докато се хвалиш, почерпи по бира.

     – После – продължи другият, като се престори, че нищо не е чул – закусвалнята стана на бар. Нямаше как, пазарни промени. Съгласих се да станах барман, къде ще ходя. Младежите чупеха чашите, пийнеха ли повечко, ама плащаха добре. Имаше оборот. Хубавото винаги е кратко, от мене да го знаеш. Трая само няколко години. И тая баровска мода мина и замина с младежите барабар. Парите пак свършиха. И какво?

     – Какво?

     – Ами това – отиде си барът, и закусвалнята, и всичко. Свърши. И сега какво?

     – Какво, де?

     – Нищо. Какво какво?

     Голямата стрелка на часовника спря да се върти около масата, когато по своя вътрешна преценка се беше изравнила с малката. Беше точно дванайсет по обед.

     След има-няма десетина минути по една студена бира в зелено стъкло стои на всяка от двете маси в заведението. Разговорът не върви. Мухата се уморява да лети и да бръмчи из празните рафтове и се кротва върху дръжката на хладилника. Никой не се интересува нито от нея, нито от съдържанието на потните бутилки.

     – Ако стана, ще е хубаво – повтаря като ехо момчето, както го беше определил съдържателят.

     И се замисли на свой ред.

     Вече никой не го нарича така, то нямаше и кой. Преди доста години беше учител и наричаше всичките си възпитаници „момчета“, независимо от пола им. Не знаеше защо го прави, сигурно защото сам имаше две момчета, синове, които с майка си отидоха в големия град още като малки и повече не се върнаха в градчето. Той не ги потърси, все се надяваше, че така е по-добре за тях, а и за майка им сигурно; искаше да е така и се страхуваше да узнае, че е иначе, нямаше да го понесе, двойна щеше да е вината му – веднъж, че им е позволил да си тръгнат, втори път, че не ги е върнал; затова и не разпитваше. Понякога нещо го човъркаше, мира не му даваше, ама все намираше повод да отложи пътуването на големия град. И ето – отлагаш ли дълго едно нещо, за него никога на идва час. Сега това му се струваше да е било толкова отдавна, че сякаш се е случило в друг живот. И вече нито се ядосваше, нито искаше изобщо да си спомня защо му викат момче. Но все пак реши да уточни, да разясни, като изрече бавно:

     – Хубаво ще е, казвам ти. Това нещо. Така де, ако стана.

     В подкрепа на думите си погалва дръжката на бастуна.

     Този път шегата му не среща коментар. Голямата стрелка на часовника отпива шумно глътка от бутилката, мръщи се и заглежда тъпо пред себе си. Момчето отново решава да се изясни и по този начин да предизвика интереса, от който очевидно се нуждаеше:

     – Ако стана премиер, ще е много хубаво.

     Пак мълчание.

     Когато накрая се разделяха, пак така безмълвно, осемдесетгодишният попита другия в гръб, докато разтваряше найлоновите щори на вратата:

     – За кого ще е хубаво? Ако станеш премиер, де.

     Момчето с бастуна отговори без да се обръща:

     – За всички.

     – И защо?

     Този въпрос, както и много други, които двамината често си задаваха, започва да трепти в маранята на обедната горещина и полека да се изпарява във въздуха като надежда.

     Беше обедно време, съдържателят прибра бутилките и обърна табелата на вратата. Да се знае, че е затворено; не че има кой да дойде. Мислеше да си полегне в малката стаичка зад тезгяха. Това не беше точно стая, а нещо като широк долап. В него навремето съхраняваше стоки, кашони с храна, бутилки. Сега зееше празен. Разтегателен фотьойл изпълваше единия му ъгъл. Тук беше прохладно и мухите не обичаха да идват. Отпусна се и затвори очи. Обичаше да подремва подир обед. Представи си за миг как посетителят, наборлията, момчето говори от висока трибуна и убеждава разпалено тълпите в нещо важно. Как размахва бастуна и крещи убедено с опулени очи. И фъфли ли, фъфли, нали зъби почти нямаше. Пред него – микрофони, журналисти, народ. Напуши го смях. Това беше само смешно и нищо друго.

     Когато престана да се смее, обърна се на другата страна с лице към стената и вместо да заспи, се разплака. Това хич не беше смешно, друго беше. „Късно ти е да ставаш, момче – рече си уж по адрес на другия, но мислейки за себе си, –  но ти е рано да лягаш.“

     По пътя към дома момчето с бастуна, и то разсъждаваше, бършейки с опакото на ръката си потта под очите:

     – Ако не премиер, барем поне пак даскал да бях станал. А то... И друго щеше да е хубаво, наборе. – Очевидно за него разговорът в сладкарницата не беше свършил, просто беше прекъснат поради раздялата; това обаче не му се струваше основателна причина те двамата да престанат да общуват. – Да, така ми се струва. Хубаво щеше да е народ да има тъдява. И закусвалнята да я има още, и барчето за младежите, и сладкарницата... Двата завода и цехчето. И училището. Ех. Оох. Да, училището... и момчетата. Божее, боже.

     Напече силно. Забърза към къщата си и току бършеше ту челото, ту бузите си.