Споменът за теб сгънах го 
в лист, направен от коприна,
от страх, че с времето
(може би) ще те изгубя.
Помниш ли ме, Арсияна?
Помниш ли небето,
помниш ли как посрещахме
заедно зората, там, горе, 
на върха на планината? 
Навярно мина цяла
вечност от тогава -
ти замина, а аз останах
и вкъщи да се върнеш те чаках,
Арсияна...
На същото място винаги се връщам,
търся те из звездите, да те зърна,
но не те намирам, Арсияна,
никъде не те намирам.
Вече не мога да те видя.

Ще те чакам да се върнеш, Арсияна,
вкъщи, да се завърнеш ще те чакам.
Там, горе, на върха на планината,
където заедно посрещахме зората,
преди във прах да се превърнем.

Помниш ли, Арсияна...

Arsiana - este valentis caoleste,

memento incredia axare?

Arsiana - et non revetermur

millenia ecrides existenco?

Nobis ecalea in monti vidimus et stellas.

Arsiana - solo est valentis expectabo domum redire,

redire et domum, Arsiana. 

Solo est caonillum neo,

e momentum:

stella vivere, vivere stella ecridia

. Memento, Arsiana?

Memento incredia axare?

Millenia veo amorphia et inma caonillum, Arsiana.

Qualentis elara nobis in monti streo caenma

Aeonis, aeonia, arinme:

Onmia et estera.

Memento, Arsiana?