И ми се играе. На „Истината или се осмеляваш”.
В гърдите си вместо сърце нямам камък.
Отхвърлила рая, помислих добре дали още ще страдам.
Но вече не мога - да дишам от рани...
Избродила ада, си счупих небето, но без да го зная.
И ето - смених го. С наситено синьо.
Със малко лилаво и топло сребристо на тънки спирали.
И пак имам сили. Но трябва и смисъл.
И ми се мечтае... сред дълговековно самотни дъбрави.
Страха си упътвам във грешна посока.
Преставам да бягам. От своите собствени търсещи длани.
Ще изболедувам. Последната болка...