Капан за ветрове
Защото казват - много я обичал,
дъхът му се залепвал за кората ù.
С безсрамни пръсти тя го разсъбличала.
Преди да стане мъж, бил нежен вятър.
В короната ù плакал като птица.
Звънял редовно. Странни минувачи
донасяли от него глътки вино.
Преди съдбата им да ги прекрачи,
били деца. И старци. И могили.
Били ли са на себе си? Едва ли!
Не знам защо ти го разказвам, мили?
Една внезапна лудост ме погали.
Превърза се на панделка сърцето.
Доплака ми се. Сякаш търся рима
за нещо неизмислено, което
не виждаме, но знаем, че го има.
© Росица Младенова All rights reserved.
