Сега си пътник в есента белязан
от сто жълтеещи през клоните посоки.
Вървиш невиждащо, с листа премазан,
към новия си дом лишен от покрив.
Вървиш в полета слепи от сланата,
безстрастно стъпил върху стих пореден
и в ласото на мислите се мяташ
сред стъпките отдавна непотребни.
Към теб последните лъчи протяга
индиферентно керемиденото слънце.
За него си замръкващ блед бродяга
раздал имането си до последно зрънце.