Разговор пред една картина
— Художнико, каква е любовта?
— Не питай мене. Вгледай се в портрета.
— Жена с невероятна красота!
Смеха ѝ чувам – медени звънчета.
— Това е само външност. Просто прах.
Виж по-дълбоко: пламъка от ревност,
виж скрития в зениците ѝ страх
и шлейфа на тъгата, още гневна.
— Но тя е млада, с устни като цвят!
— Цветът се лющи в гроздове от бръчки.
Невидими са още, но кървят,
защото безлюбовните са жлъчни.
— Разплака ме, художнико! Боли!
Жената от картината е грозна.
— Рисувам теб, а нежният ти лик
душата ми прегазва смъртоносно.
Не питай мен каква е любовта.
Виж бялото платно върху статива.
То винаги жадува красота.
А аз – без нея пак да си щастлива.
Цвета Иванова
© Цвета Иванова All rights reserved.
