Свещ от каменен прах
Не си представях, като малък,
че вдън душата си ще гледам,
дока̀то Бог ми дяла камъка,
чиито прах отмерва времето...
Но бях се вързал на живота,
отрано в злите му капани.
Заспивах със едно око,
а с другото изплаквах раните...
Тогава срещу глупостта човешка
по детски съм намирал смелост,
със ход на уж невзрачна пешка,
да вдигна горделиво, чѐло.
И някак си - дали от книгите,
в които бродех денонощно,
или с перото във мастилото -
аз бранех себе си от пошлост!
До днешен ден, но все по-трудно,
и все по-малко ме издържат силите.
Поетът повече бездумен е,
щом почне да оплаква живите...
И ако бил тогава непохватен,
подобно захарен памук -
аз, мачкал облаците необятни,
сега съм майстор по живот напук.
Ала се моля тихо, да не чуе Господ,
(че нему сърбал съм попарата)
ако ми палят свещ да е от восък
с прахта на моя дялан камък...
©тихопат.
Данаил Антонов
12.06.2024
© Данаил Антонов All rights reserved.
