Колкото и ще да бяга
пак ще хване прах
ронливата одежда
от някогашен бал.
Стига търсил си искра
в изтлели въглени.
Няма да намериш бели
ризите в мухлясъл скрин.
Oтчаян сън за помощ
отчаяно ще спиш.
Но мисълта за утрешното слънце
пробужда те след миг.
И в последен устрем
към забрава
нагоре ще се извъртиш
„Виж, небето!
То все също си остава!“
Да,
но небето вечно е, нали?
А ти?
Вечността кога въобще
ще можеш да си позволиш?
© По Йо All rights reserved.
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
