Яница гушна спящото дете в скута си и се загледа през прозореца. Наближаваше време Мирна да се прибере от работа. След месеци ѝ предстоеше да стане майка и Пол я прибираше пътьом от зъболекарския кабинет.
„Имам си брат, а сега ще си имам и сестричка!”- шегуваше се Мирна, когато Яница и Лука свързаха ...

Животе, какво си ме зяпнал тъй нагло в очите?
Откакто се помня в нечестна игра се въртим.
Надменно повтаряш, че ти си страхотен учител
защото си скъп, и си свят. И си само един.
Защото Асата раздаваш на който ти падне ...

Преплитат клони бухнали липите
в тунел зелен по уличката малка.
Пендари слънчеви във тях са скрити –
надолу спускат се като в пързалка.
Очи отваря сънено кварталът ...

Всеки човек е една частичка от безкрайната Вселена. Всеки живот е един миг от Вечността. Някои изживяват този миг с отворени очи, а други в сън. Понякога обаче съдбата се намесва, за да събуди заспалите, да ги изтръгне от монотонния живот, за да се научат да обичат, да бъдат щастливи, да се усмихват ...

Най-откровено, право да си кажа
как ме е срам от пушечния шум.
За ролята на шута и на па́жа
оска́рите раздават се с куршум.
Една Земя, а колко много сцени ...

„Ние си мислим, че Бог ни гледа отгоре, но той всъщност ни гледа отвътре“ Жилбер Сасборн
И молим се, и молим се, и молим.
На разпнатия Бог се молим в църква
и мислим си, че гледа ни отгоре,
но всъщност той е нас, и е объркан. ...

Докато чакаше другите момичета да излязат, Ясмина разглеждаше любимата си книжка. Още не можеше да чете (тази есен щеше да е в първи клас), но от картинките всичко разбираше.
Хайде навън, малката – подкани я Мая, най-голямото момиче от стаята.
Ей сега, како, само да...
До пет минути да си долу.
Добр ...

Тихо отлитат словата сега,
пролет, а в мен есенеят
нишки разбридана стара тъга,
носи по път суховеят.
Време не му е, проклет суховей, ...

Внезапно напука се гладкото лято
на фина мозайка витражни листа
и облак, неравно зашит наобратно,
небрежно заметна града с есента.
Нехайният вятър фукливо издуха ...

И пак ще ти направим прощъпулник, свят,
и ще търкулнем слънчевата пита,
несигурни нозете дълго ще болят,
от гълъб ще се учиш да политаш.
И клонки от маслина жилави е сплел, ...

Пише ми се... Боже, колко ми се пише!
Но и днес не може. Мислите са киша.
Въздух не достига да съм само своя.
Точно сто вериги чакат зад завоя
да си ги накича вместо броеници. ...

Сред море от панелни блокове
стърчат черни въдици-кранове,
набучили на кука мечти,
на лов за човешки души.
Под тях сюблимно тече ...

Виждам те – от обич разцъфтяла
в утринната бяла светлина,
пролет, тъй красива, оживяла
в чудодейна приказна страна!
И смехът на слънчево момиче ...

Водѝ ме, където нощта се е скарала с мрака,
където снегът, като стъпиш, ти стопля нозете,
където морето не знае, че Господ е плакал,
където душите са чисти, и голи, и светли.
Където ръцете прегръщат, погалват, помагат ...

Жена съм. Не защото нося грим.
И не заради роклята лилава.
Аз просто не познавам друг режим –
живея да се грижа и прощавам.
Жена съм. Дъщеря, любима... Враг – ...

Ех, пролет моя тихата печал,
на светлата ти същност не отива,
разтваряш цвят, невинна и красива,
в косите кичур – рано побелял.
Светът ще те замери с топка кал, ...

– Хей, Господ е зарязал този свят.
Не искаш ли да си го вземем вкъщи? –
попита онзи белият, крилат.
А другият, с рогата, се намръщи:
– Защо са ми притрябвали съдби ...

Пак мислите са повесма – висящи,
разнищени до вътъка вини.
Бездомна съвест по душата дращи,
какво ли би могла да промени?
Издигат тънка стълба – до небето, ...

Стига вече с този сняг!
Искам тук да дойде пролет!
Птици да се реят пак
в синьото небе на воля!
Искам в нас да няма страх, ...

Ще подминеш навярно.
Не е гледка особена.
Носи кокали в пликче
и накиснат стар хляб,
за да храни помиярите ...

А трябваше да бъде слънчев ден
и трябваше да бъде чудно лято...
Но не! Нахълта юни зъл, и в мен
остави тъй болезнен отпечатък.
Небето свойта ризица съдра, ...

Щурците отдавна са в моето минало.
Пустинно притихват щурците.
Отдавна звездите над мен са изстинали
и тихичко спи Афродита.
И има ги само в сърцата на лудите. ...

Засмей се, слънчево момиче,
че тебе този свят обича,
затуй по скулите ти меки
чертае алени пътеки.
В сърцето топлина ще имаш, ...

Мое мило пораснало малко момиче,
колко дълго събира се капката дъжд
в окото на бурята. После потича.
И жената не става жена изведнъж.
Колко дълго пътува вълната в морето ...

Няма време!
Прегръщай! Сега!
Няма време!
Целувай! Веднага!
Утре пак ще е ден за тъга. ...

Изплащах дълго старите си грешки
и смелостта ливади да сънувам.
(Във вечната игра сме просто пешки,
картини сме, които друг рисува.)
Към близки, към далечни, непознати, ...

Пак ми шепнат ефирни снежинки за древни послания,
пак говорят на някакъв странен, изгубен език.
Може би, ми напомнят космично, забравено знание
или с хладна ръка ме упрекват, за делник безлик.
Уж докосват ме нежно, но защо ли замръзвам от ласката ...

Каквото да напиша ще е кухо,
висят бесилата с невидим клуп,
предатели, предадени – накуп
в едно и също уж светийско рухо.
А уж сме равни там на небесата ...

Надявах се да закъснее мракът.
Небето се облича в тъмносиньо.
Пристигаш мълчалив и неочакван.
И тихото е с пръсти от коприна.
След леката въздишка на стените ...

На замъка в най-източната кула
Принцесата държи бинокъл стар.
Използва го, откакто бе дочула
тя медния кавал на млад овчар.
Очите ѝ, вторачени и двете, ...

Днес тръгвам към звездите. Изпрати ме.
На прага да поседнем за последно.
Разплитахме се в сто лета и зими –
оголени, смутени, неугледни.
А някога от някой бяхме чули: ...