Планината, поръсена с бели цветя,
изправя гордо чело към небето.
Мъгла е нейната копринена коса,
а камъкът сребрист и е сърцето.
Облякла свойта есенна премяна ...
Попивам с поглед всяка твоя вещ
и виждам те във хиляди посоки -
как тихичко до мене спиш
или припяваш с тонове високи,
как стъпваш с лъвска грациозност ...
Луната плавно пак проточва шия
и любопитно вглежда се във моите очи
сякаш съдник е..или месия
и чака някой да сгреши.
Но днес... напразно в мен наднича ...
За миг поспрях... и толкова е тихо,
че чувам вятъра как стъпва по паважа.
Навсякъде тъма, не виждам себе си дори.
Ръце прострели, старите дървета,
опитват се да хванат моите коси. ...
Не ме затваряй в съд със похлупак
не слагай тежки катинари
не искам да звънят вериги пак
и да се чувствам оградени от дувари.
Не искай вечно да ме притежаваш ...
Часовник отмерва живота ни кратък.
Часовник отмерва ни глътките въздух.
Сърцето и то във ритъм тиктака.
Къде е тогава човешкия дух?
Бързаме..бягаме..падаме..ставаме.. ...
Не се ли умори да уморяваш
и радостта в очите да отнемаш
от себе си пак нищо да не даваш
а от душата ми да искаш все да вземаш.
Не стигна ли изгарящия огън ...
Душата ми плаче и сълзи обливат лицето,
ръцете треперят, а тялото сгърчено страда:
не виждам, не чувам, кърви ми сърцето,
а мислите лутат се в обор с бодлива ограда.
Петната от болка стоят на външните стълби, ...
Приятен полъх и птича песен,
усмивка детска, камбанен звън,
откраднат поглед, взор небесен
защо не влизам..стоя отвън.
Пак търся в тълпата очите топли, ...
Ти знаеш ли какво е да обичаш
без корист, без отплата, без надежда
или ще се опиташ да отричаш,
че този път към нищото отвежда?
Преминеш ли високата ограда ...
Вървя сама, безцелно, без посока,
дочувам само ромон на вода.
Едва ли е река така дълбока,
както облялата ме самота.
Не виждам, не усещам, не мечтая ...
Прости ми затова че те намерих,
но да тръгнеш няма да те пусна.
Прости ми, но любов аз тук открих-
светлината й не мога да пропусна.
Прости ми, че не спрях да те обичам ...
Търсих те във полета на птиците с надежда
като тях да извисим тела в простора,
без да знам къде ли ни отвежда,
да забравим всъщност, че сме хора.
Търсих те във шепота на вятъра, ...
Старата дама облече палтото си
и се приготви бавно за път,
тайно избърса сълза от окото си
изпод крака й заскърца снегът.
Новата смяна пристига със трясък ...
Сърцето ми е свито като зрънце
и страх обхваща цялата ми гръд,
угасна в душата ми яркото слънце
изстина всяко малко късче плът...
Самота – крещят очите ми слепи ...
