МИГЪТ
Росица Чакърова
Не търся вечност в топлите ти длани,
а само се улавям за мига,
защото... то това ще ни остане – ...

****
Денят започва в шест без пет.
Понякога е много тъмно.
Луната – бледолик поет,
върху словата си осъмва, ...

Тук изгревите идват много тихо.
На пръсти, бавно, със сирашка плахост.
Бушуват дълго залези, не стихват,
а помежду им дните тлеят прахово.
Размиват се, пресядат – кост в гърлата, ...

И всичко, дето си отива,
се връща някак си при нас –
не тъй възторжено-щастливо,
не с тая дръзка, жарка страст,
не с тоя романтичен порив ...

Капка по капка се стича вода –
бисерни, малки, сияещи капчици.
Блясък последен – и чезнат в пръстта,
плъзва тъгата ми с котешки лапки.
Мека, уютна, безпаметна – сън, ...

Криви пътеки – измамно безгрижни.
Нямат начало, а край не се вижда.
Криви дървета, над пътя надвесени,
в лятната утрин – странна гротеска.
Уж се изкачваш, а после политаш ...

Бе най-дългата нощ. Нощ за размисъл и тишини.
Нощ, в която пресъхна гласът ми, а после в очите
пак доплуваха всички забравени (ужким) тъги
и разстреляха само с една кратка мисъл мечтите.
Вързах своите пръсти, за да не докосват перото. ...

Много е тъжна, много,
тази пастелна идилия –
капки залязващ огън
в хлъзгави петолиния,
хладно дъждовно стакато ...

ОЧИТЕ ТИ ЦЕЛУВАМ
(сонетен венец)
1.
От изгрева на пролет бяла
до сетния ни земен час ...

Листата до абсурдност са ошарени
сред блудкавата цветност на декора.
Преплитат се окръжности на гарвани,
избягали с последния си орех.
И облаците губят равновесие ...

Дива и промéнлива душа си!
В миг си горски пролетен пожар.
В другия си кладенец опасен.
Лятно зрънце в есенен янтар.
Как ли ме намери – горско духче? ...

Всеки ще мине през тази Врата.
Знаеш, че с хитрост не ще се измъкнеш.
Щом е решила да дойде смъртта,
вече не можеш назад да я върнеш.
Всичките изпити ще са приключили. ...

Дълбаех с хищни нокти под душата си
ковчег за всички свои страхове,
вината с вкус на кръв и шатъра,
под чийто купол фалшът те зове.
Обесвах думите в смълчани стѝхове, ...

Представителен мъж съм ужким –
със пост, осанка, златни очила,
а на огнището ме пращаш с чушки,
че зимата на прага ни била!...
И почва се една жестока битка ...

Мамо, майчице, въздухът стене,
а небето ще смачка земята.
Прегърни ме с ръце озарени,
както само се гушкат децата.
Залюлей ме, защото край мене ...

Самотни са чадърите на плажа,
останаха без цветните чалми.
А искаха на всеки да разкажат
как детски смях над този бряг ръми
и чайките с крилата си подписват ...

Избяга Вярата. Надеждата – след нея.
И Любовта си тръгна мълчешком.
Като опразнена бърлога зея –
един студен и изоставен дом.
Заминаха си... Прав им път тогава! ...

Къде си, НАДЕЖДА? Къде си, невярна невесто?
Той чака те нощем самотен, притихнал, на бара.
И всичко плати си (забрави да върнеш ти ресто),
последна наздравица вдига с кума си, Жетваря.
И спомня си време, в което в любов му се врече ...

Тук липсва всяка малка суета
и каменно е, някак много тихо.
Стоя. Пред мен – затворена врата,
зад мене куп листа танцуват с вихър.
В очите ми сълзи се спотаиха ...

И се разлива синьото пред мен...
Морето смъква тънката си риза,
със поглед, ненадейно променен,
по стълби от рапани бавно слиза
в дълбокото, в самата ми душа ...

Сънувах много нощи твоя лик.
С ръце те търсех, с устни те целувах,
а след това пробуждах се със вик!
От мрака твоя образ аз ревнувах.
Така дочаквах първите лъчи ...

Изтегли оттук -->

Сега много автори пишат за селото. Сякаш то съществува. Разказват за байовци, за кръчми, за седенки. За спорове разказват, за оброчища, сватни, изневери, платнища, реки, в които се перат чаршафи; за моми и момци с червени кафтани, а също и за овчари, които благородно умират преди да са си изпили пос ...

Песента се изпълнява от едни 17 годишни момичета, само на барабаните е момче. Приятно слушане!

Няма дума да чуеш за нея добра,
облекло от елита не носи,
на ревера ѝ алена буква от срам
обществото приши без въпроси.
Сред онези жени е, които без свян ...

Полъх от морето,
прозорец в нощта.
Само аз съм буден
и кръглата луна.
Затвярям аз очи замислен не за първи път, ...