Ноември ме гледа помръкнал и сух.
Жълтеят листата. Жалее земята.
Вирея във някакъв скъсан кожух.
И пея – тъгата пробива лицата.
Бетонът е мокър. Лъчите са лед. ...
Като дъжд златист, листата падат,
с любов целунати от есента,
с немирен вятър заиграват,
усмихвайки му се, на лудостта...
Заваляват спомени в душата, ...
Едно сърце прогонено от светлината...
Във бяг отчаян скрило се в тъма.
И вече не умее денем,
да се покаже през света.
Едно сърце с тъга се разделило. ...
Очите ти са толкова дълбоки...
като Байкал във морско син оттенък,
душата ти е толкова голяма...
като Земята с няколкото океана.
Сърцето ти е толкова добричко... ...
Обикнах те и с много труд
продължих да обичам горчивата болка.
Несподеленият живот е третина живот,
клонящ към абсолютната нула на миналото.
Несподеленият глас е убиващ ме глас, ...
Замислих се за мъртвите полета,
затрупани със шума - без цветя.
И аз сред тях, прокълнал днес поета,
възпял отколешната си мечта.
Погалих с длан самотната брезичка ...
Понеже питането идва прозаично,
а прозата родена е да води спор…
Търкулна се гърнето поетично,
не похлупак- намери си стобор.
Нали гърне е – работа не му е ...
Представа нямаш колко те обичам
и колко страхове са ме подгонили,
и как ледът, по който тичаме,
щом спука се, ще бъдем спомен.
Във себе си тогава замълчавам. ...
Отнякъде дойде – съвсем незнайна.
На гръб понесла тонове вина.
Завинаги изгонена от Рая,
прокълната, дамгосана жена.
Замерват я със думи – като камъни. ...
ДА РАЗДАВАМЕ ЛЮБОВ
Разбрах, дошли сме тука на Земята
на всеки да раздаваме Любов!
Да можем всички да Прогледнем Светлината,
да чуем този нежен Благослов! ...
Идва този миг на вдъхновение
на полудели стъпки и ритми...
на този танц, на тази песен...
този миг на страст и нежност...
В който, без да си дадеш сметка ...
Не съм жена, която се печели.
Из мен кръстосват древните легенди.
Където свършват всичките предели,
натам духът ми устремен е.
От славен бог ли с дар ще ме откупят? ...