Онази мисъл: "Да бъда щастлива!",
в живота ме води през тръни и драки.
Научи ме тя... да не бъда страхлива,
със страха... да кръстосваме шпаги.
Да спорим със него, за прошка да моли, ...
Не е виновно времето, че бърза
часовникът – за дясното въртене,
Тъгата – че за шията ми вързана,
е дишаща , единствено чрез мене.
И тялото ми – за студа наоколо ...
Учудващо близки са младите лъвове
на малцово уиски в ирландските пъбове.
Те имат амбиции безкрайно големи,
да заемат позиции във всякакви схеми.
Успаха народа, че идват от Харвард. ...
Анонимността във виртуала дава свобода,
измамна, заслепяваща заблуда.
Всички затворници сме на матрицата деца,
по правила неписани играем - играта луда.
От енергия пропити са нашите души, ...
При тази буря бях с превръзка на очите
Ти се криеше от облаците под дъгата
Вървейки през живота,
подхлъзвайки се по лед,
но някак си не можехме да избягаме един от друг ...
Пониква есенна тъга,
щом лястовиците забравят да си идат
и на слънцето банално похотливите лъчи,
засвирят късна серенада на разголеното семе.
Когато песъчинките от плажа се разплачат ...
Мисля за нея
Когато времето се променя – мисля за нея.
Когато птичките пеят – мисля за нея.
Когато настъпва нощта и изгряват звездите – мисля за нея.
Когато падат красиви снежинки – мисля за нея. ...
Като кораб след буря се будя,
лашкам се във бездна от синева.
Вените напълнени със въздух,
в главата ми мисли от вода.
Течението леко ме оттласква, ...
Малко сушени сълзи за изпът, в пергамент от заблуда?
Знаеш ли колко лесно дъждът ги превръща във супа.
Ще ти потрябват. Тръгнал си, без цел и без път,
а така най-сигурно се изгубваш.
Ще си гладен. А сълзите, като ги намокриш, тежат. ...
Любовта ти е тромава, бавна,
като търтей, като сянка на статуя.
Увесила се е на въздуха, като мушица
в горещия летен ден.
Тежка е, колкото обида узряла във времето, ...
Къде ме водиш ти, пътеко сред тревите?
И зеленееш под нозете в студ и зной.
Дали човекът там, на крайчеца ти скрит е?
И знае ли, че още вярвам в него той?
В червено храстче там, отляво запламтяло, ...
Не ме ли помниш? Аз те нарисувах
със чер молив когато бях на пет.
И дълго плодовете ти сънувах
когато моят свят от мене те отне.
Във клоните ти дядо върза люлка. ...
Когато и зелената пътека
е перпендикулярна на небето,
изкачвайки я в себе си, човекът
очаква нещо в него да засвети.
Възторгът ог пътуването свършва ...