Срещнах Странник в безкрайна пустиня.
В шепа носеше жива вода.
Той подаде ми с обич да пия.
Миг преди да почука смъртта.
Малки капки поеха устата, ...

На тебе, Обич моя
Не идвай на гроба ми с черен воал
и с мъртви цветя... Само живи засаждай.
(Аз искам смъртта ми живот да възражда.)
Обраните гаснат, навяват печал... ...

Вятърът загръща голите си кълки,
щръкнали снежинки веждите му кълцат.
Дърпа от чибука, трескаво пресмята
колко още рокли ще смени Земята,
докато росата шушне и прокапе, ...

Избрах си я. Онази невъзможност,
която ме държи на разстояние,
далеч от грях и сънища тревожни,
с присъдата единствена - мълчание.
Мълча. И пращам вест по звездопадите, ...

Убивам времето за кой ли път.
За кой ли път стрелките се пресичат.
Часовникът е онзи тежък кръст...
от който, знам, минутите се стичат.
А времето кърви с прозрачна кръв, ...

Различните деца ... така понякога
пресичат магистралата на дните ни -
без вдигната ръка, без отражатели
и в челен сблъсък драскат по душите ни.
Светът им е прикътан като в орехче, ...

Сняг вали и вали, и небето високо се вдига
и разтваря невидими двери, за всеки от нас.
Белотата е лист от сияйна нечетена книга,
срича тихо молитва декември пак с вятърен глас.
От сребристи крила китят ангели пух из Всемира, ...

Айше седеше пред кабинета на доктора и потропваше нервно с крак. Месечният ѝ цикъл закъсняваше, а в стомаха ѝ вреше, сякаш десет дявола играеха на „тука има – тука няма“. Постоянно ѝ се повръщаше. Беше ходила при селската знахарка, да ѝ гледа на жаба дали е бременна, защото някой ѝ беше казал, че те ...

… на внучката ми, Андреа,
с много обич.
По навик ще ме търсиш отначало
прекрачиш ли познатия ти праг.
Не казвай само, че си ме видяла. ...

Надбягвахме се с времето, но ето
не спира то, а аз съм на предела.
Разбрах, че всичко е назаем взето,
под греховете ми съм се привела.
Обичах, мразех, спъвах се и ставах, ...

Дошла си, Смърт, неканена на гости.
Кой вятър тук при мен те е довял?
За теб ще е трапезата ми постна –
не чакай мед с масло със хляба бял.
Но ти седни. Да пием чаша вино. ...

БЯГ
Тя – лудата мисъл – препуска
през прашни, пустинни поля…
От нейния бяг побеля
без време главата ми пуста! ...

Елате да се стоплите, бе хора –
сега ще ви подпаля стих и песен,
ще дръпна двете излинели щори,
ще ви постеля облаче небесно.
И без това ме гони тиха лудост – ...

Отдавна не мечтая. Просто спрях.
И планове не правя... ни проекти.
Не ме разчувства ничий детски смях,
не се подготвям да изляза в петък.
И сякаш този свят не е за мен, ...

Да не си ме отпращал тогава!
Днес е късно за жалки победи.
Аз съм тази, която остава
само в жълтите прашни портрети.
Аз съм филмът от старите ленти, ...

Край комина вятър мина,
полетя. Къде ли?
Там, където под небето
ласкав сняг се стели.
Там далече, бяло мече, ...

В очите е на котката бездомна,
която по вратата драска.
Отчаяно опитва да си спомни,
забравена на прага ласка.
Снежинка лека, на носа на куче, ...

Беше горещото лято на 1932 година. В прашното ателие на Спирос Никодимос се бяха проточили два слънчеви лъча, оставящи бели кръгове.От близо година никой не беше идвал да даде поръчка, та дори и за надгробен паметник.Времето да твори с длетото си, сякаш бе спряло. Не беше Микеланджело, но статуите, ...

Събуди се секунди преди сигнала. С всичко се свиква, както казал набитият на кол. Отначало е трудно.
Само дето това начало беше отдавна минало. И вече свикна с всичко – най-вече с промените. Така е – човек привиква. Дори към хубавото.
А какво по-хубаво има от дома? Не скитосваш, не рискуваш, сред по ...

Бавно село. Тихо и напуснато.
Бременни лозниците. От грозде -
натежало, алено, некуснато.
Даже вятър няма. Няма после.
И прозорците му - късогледни. ...

ЗАЛЕЗ
(над язовир Студен кладенец)
Последен слънчев лъч земята гали;
целувка взима си за „Лека нощ“.
Над езерното водно огледало ...

"Продава се!" "Продава се!" "Продава се!"
Крещят табелите пред сгърчените къщи.
Нахалните лозници на забравата
дори гнездото щърково обгръщат.
Ни зверове, ни птици... Само вятърът ...

Вятърът тук-там похрипва,
сдира елека на хълма,
хрускава шума подритва,
метнал торбичката пълна
с лято изгубило птиците. ...

Развиделяваше се. Небето още тъмнееше, леко оцветено в светли отблясъци само там – на изток, където зад хребета още се криеше първия слънчев лъч. Иван отвори едното си око и се ослуша.
– Какъв беше този звук? Сигурно съм сънувал!
Отпусна се отново на меката възглавница и затвори очи.
Чук-чук.Чук-чук ...

Отиваш си като дъжда –
притихнал в мократа си шуба.
По портата изби ръжда
и пътят в храстите се губи.
Зачерквам с драматичен жест ...