Какво да му обичаш на света
и на краткия, проклет живот,
щом пред теб протегнатата длан,
зад гърба ти точи нож?
Какво да му обичаш на света, ...

РАЗДИПЛЯНЕ НА СВЕТЛИНАТА
Не бях добре, но знам, че съм наред,
щом виждам пролетта да се задава
Познавам всеки птичи словоред,
съдрал мъглите в тъмната дъбрава. ...

Един живот. И той ни е назаем.
Една съдба и тя предначертана.
И мислим си, че можем и че знаем,
и гордостта ни всъщност е капана
и не какъв да е – жесток – за мечки, ...

Ерато си загърна халáта
(само леко прокъсан отляво) -
тази ялова сряда студът реже, сякаш със сърп.
А поетът похърква оттатък.
Не, не е мързелив... Изтрезнява. ...

Привет, стари приятелю!
Пиша ти аз, Големият диплодок от Шишарковата гора. Отдавна не съм се обаждал и бързам да изредя новините тук.
Няма го старият трицератопс. Умря с почести в устата на велоцирапторите. Просто се забави при преминаването по малката пътека край реката и плати за зазяпването си по ...

Най-светлите ми чувства все са неми,
а думите се скитат из горите,
на сънища трънящи, черно - бели,
танцуващи дълбоко зад очите.
Зад времето, което ни изплака, ...

Раняваме се с думи всеки път,
озъбен делникът от кръв и плът,
разкъсва тихичко, ръмжи и къса,
а после сякаш и не е било,
се вмъква сънен в нашето легло. ...

Разбрах, че само със Зиги няма да се справя на тази планета, в допълнение и с луда жена.
Свързвам се със "Зиги байт инженеринг", а те хората много учтиви и ми предлагат най-новия си модел, подобрен женски андроид. Само ме предупредиха да куплирам (квото и да значи) двата робота, за да си обменят инф ...

Нощта се спуска над града жесток.
И няма кой да го изтръгне от съня му.
Зората гали дланите на Бог
и се загръща в тях, когато й е тъжно.
Смехът увяхва изпод сив бетон. ...

Най-тъжните са твоите очи
такива, от които се страхувам.
Пред тях е по-добре да се мълчи,
защото премълчанато се чувства.
На пръсти влиза новият ти ден, ...

Благодарност, а не прощалност,
мистична сила крие се в това,
да се радваш, че тоз човек
е просто до теб сега.
Благодарност за едно съществувание, ...

Тази вечер ти е самотно. Мракът те смразява още повече. Няма никого. Само студът си играе по кожата на откритите ти длани и пръсти. Усещаш хладината да обвива голите ти глезени. Да пари по ноздрите ти и по бузите. По устните ти лепне металическият вкус на тъмнината. Тихо е и чуваш сърцето си. И нера ...

Събудих се в стаята си. Слънцето обливаше в странна светлина всички предмети и заслепяваше очите ми. Усещах тежест навсякъде по тялото и едва дишах. Сякаш грамадна котка беше легнала върху ми и беше запушила носа и устата ми с пухкавата си опашка. Сетих се, че всъщност аз имам котка. Има един такъв ...

Ти беше минало. Минало до днес, когато настоящето отлита с ангелски криле от клепките ти на жрица, а аз се влюбвам в свещения ти ритуал да изчезваш в мъглата на залеза. Минало до днес, когато поезията хленчи неразбрано и моите слова са омотани плетки на твоето изящно вретено, с което пробождаш дъха ...

ЗА ПОЕТЕСИТЕ
И ТЕНИСИСТКИТЕ...
Тя,
тичайки,
с малинените връхчета ...

Отново стреля напосоки
отчаяният наш народ
и пак избра случайни стоки
напук на древния си код!
То в парламента се потиха ...

Миналото за нас се сви във точка –
останало далече в една мъглявина,
когато много давах, без отстрочка
в очакване, да не съм сама!
Дни, в които исках теб да чуя ...

На „Каймакчалан“ в столичния град една прегърбена нощна сянка се плъзга по сгушената уличка с нейните мрачни оранжево-червеникави лампи и порутени къщи и се опитва да не привлича никому вниманието. Тая сянка не се страхува, но се срамува от деня. През деня бихте я намерили в някой мрачен подлез, спя ...

Ако няма кого да прегръщам,
защо ми са вече ръцете,
ако няма кого да целувам,
за какво са ми вече устните,
ако няма кого да обичам, ...

„обѝчай“ —
е
законът
на
законите ...

Докато всеки сънува най-сладкия сън
и прокрадва се тихо тъмнината сред нас,
всяка вечер отчаяно чака навън,
един странник, пак да чуе любимия глас.
Провиква се силно, но отговор няма. ...

свобода на глътки
малки бягства
по средата на море от звуци
с поглед който иска да живее
с жадна, поизсъхнала ръка ...

Помня малката къща с кафява ограда.
И небе, от което се раждаше лято.
Помня баба да идва до мене, да сяда,
покрай стария орех на детството бяло.
Помня огъня, който ме стопляше цяла. ...

За България е чест да отбележи 170 години от рождението на Патриарха на българската литература – Иван Вазов. За нас е привилегия, че тази светла личност е българин, който с таланта си е оказал неоценимо влияние върху световната литература. Богатството на неговия език превъзхожда това дори на ненадми ...

Аз едва ли отново ще ти се случа,
с тебе платих за всички животи.
Ако има още какво да науча,
то е да помня как изглежда гърбът ти.
Ти едва ли до мене ще стигнеш, ...

Нежна тръпка ме обгърна,
помня още усмивката твоя,
в моето слънце се превърна,
нощем си звездите в безброя.
Не искам от теб плът, ...

Панаирите са изнурителна работа.
И за посетителите.
Уж цял ден само мааш небрежно гащи, ама късния следобед, когато пуснат кепенците, си като бит с мокър парцал по главата. Ищах нямаш за нищо, освен за малко тишина и качествен релакс.
Понеже не ми е сефте, се погрижих овреме за това последното. Още ...

Ти дойде… като приливна вълна
в залива на моето безвремие.
Като изгрева на бледата луна
във безсънна нощ, потънала в забвение.
Ти пристъпи в малкия ми свят. ...

Девическият колеж “Омар Хаям” беше старо училище с установени 69 годишни традиции. Преди Пакта за независимост, подписана в Париж през 1956 година, училището принадлежеше на френския католически орден на Кармелитките. Такива колежи имаше в много европейски страни, включително и в България(София, Пло ...

Отведи ме
Отведи ме, когато се свечерява
и слънцето гасне с умора в деня,
прегърни ме, когато пак залязва
животът изцяло – подвластен на страха. ...

Притихнал, вечен зов на катедралата,
Тамо де не бе изоставена и една следа,
От вечна любовта во клетката създадена!
И реквием тамо наста!
А бях аз един гостенин послушен, ...