Обруганата вяра на времето спряло
утаява съня си в пресъхнали локви,
отзвучава симптомно, без край и начало,
без молитва, без звук. И без покрив.
Не е болка душата ѝ, само – чуплива. ...

Планината е синя, сякаш детско моливче.
Накъдето погледнеш – безветрие; тихо е.
Само ясни прозрения, само малки чудатости.
Заговориш, или замълчиш – все е стихове.
Но сега аз вървя към високо подножие, ...

Някой се цели в Европа.
Стреля... и жертвата пада.
Кратки сърдечни синкопи...
Гледаме филм безпощаден.
Или сънуваме... Боже, ...

Понеже не успявам да се впиша
и цялата съм някак на парчета
през май денят ми е накъсан
на ноти... многоточия... тирета...
и още толкова беззвучни рими ...

Кошер в небето
Прощални есенни писма
октомври вчера е написал.
Мъглата – с белия си плащ
загърна хребета умислен. ...

Ти бе звукът на моята китара,
и всеки дъх на тебе посветих.
Бе всеки следващ лист от календара,
и многоточието в моя стих...
Ти бе цветът в картините ми пъстри... ...

Как със синьо да опиша гръмотевичния страх?
Тежко облаците дишат. Кръв по залеза видях.
Ален, въздухът трепери, за да рукне като плач.
Вяра ли е или ерес, щом е с брадва на палач?
Всяко детство е хвърчило, изрисувано с мечти. ...

От славата порочна не отпил –
отдавна само с гроздова препивам.
До мене лесно се показва стил
пред черните дула на обективите.
Зад порти не залостих своя гняв. ...

Салът опря до брега,
но как ще затъне в безпаметен пясък!
Как ще разплиска солените пръски
на тъгата неясна…
И от дългия път да починат ...

All Rights Reserved
Copyright: Lachezar Nikolov

Тебеширен залезът прокапва
върху облак захарен памук.
Животът – черно-бяла снимка.
Животът – огън, взет от друг.
Почистваш пролетни дървета ...

Безкрайност.
Откакто се простих със зимата,
не ми е никак хладно и студено.
Забравих бившите жени – любимите,
и шала окачих – на бремето... ...

Какъв си всъщност ти?
Наистина ли те познавам?
Или те ваях в стих
от собствените си представи?
Любимите черти ...

Аз бях добър приятел, но уви –
невинаги съм бил с добри стопани...
Аз съм един – но с милион съдби!
И незаслужено понесох много рани...
Аз бях добър приятел, но защо? ...

Защо най-близките си, боже мой,
най-лошо ги раняваме при допир?
Първан Стефанов
Защо ли трябва да говоря
в пристрастна, тежка тишина? ...

В очите ми започне ли да мръква –
това е времето... да ми простиш.
В Душа се влиза само... като в църква!
Да палнеш свещ... А не, да я гасиш.
Прощавай, че пътеките са мокри! ...

Търси ме в лабиринта на страстта!
Сърцето ми е закалена перла.
Не всичко е въпрос на суета,
на пек и мраз, и на дебели нерви.
Аз имам сила от задънен път ...

Днес ми се късат глухарчета
и ми се вият венчета.
Пролетни дни като зарчета
е разпиляло полето.
Идват си белите щъркели, ...

Дали ѝ казах колко е божествена,
та устните ѝ оцветиха се в мавруд?
И лъснаха в очите ѝ два кестена.
И по страните ѝ изби цвета на смут
в две облачета с розови отенъци, ...

Поети до поета – дал е Господ
и мъдрост, дето тежко да въздиша.
Разкрият ли законите му прости,
животът с чаша вино ще ги плисне.
И се напива първи точно оня, ...

Не ме помнѝ, светът е малък,
навярно утре ще ме срещнеш.
Навярно ще покълна в пламък
или пък в лятото горещо.
Не ме вини – невинен полъх. ...

В живота на мъжа обикновено има две жени –
едната приготвя за него огнище, а другата – клада.
Рая Видинска
Чупиш сърцата ни, сякаш че с брадва
и от парченцата огън си стъкваш. ...

Тишината е малка, пълзи уморена
и по улици пусти се влачи.
Аз си мисля – след час, тишината стопена,
ще се скрие сама и заплаче.
Ще я види навярно днес само клошарят ...

Беше топъл, почти пролетен ден. Навсякъде по позеленелите поляни имаше теменуги и минзухари, бяха първите цветя на новодошлата пролет. Всяко живо същество я усещаше: пчелите бръмчаха радостно, пеперуди пърхаха с крилете си навсякъде, поточетата весело пееха своята песен, след като бяха съблекли снеж ...

ОБИЧАЙ МЕ! ВЪВ ТИШИНА.
Сега съм есенна топола...
Но мога (даже през деня)
да бъда истинска. И гола.
Обичай ме! Това е сън... ...