(При бай Илия. Беше един от най-добрите ми приятели, 16 години пълен инвалид.
Често ходех при него, бях от малкото му връзки със света, искаше ми стихчета и веднъж му написах това)
Защо дойдох...
Есента днес е мокра и зла.
Вятърът ме нахапа жестоко. ...
Няма да дойда, както се идва,
а ще те чакам в бисерна мида.
В твоята болка ще стана перла,
само че надали ще ме намериш.
Няма да пея, както се пее, ...
В целия свят няма място за тебе и мене, любими.
В целия свят няма място за нашата обич и нашата радост.
Пътища много, но по който, където да идем,
навсякъде скръб и въздишки, навсякъде болка и тягост.
Искаш ли да избягаме, да се скрием в китарата, мили? ...
Осъмвахме по сеновалите.
Цяло лято телата ни хранеше сладкият грях.
Ти мислиш, за лятото плача?
Мислиш, за него ли?
Плача за нощите. Как ще живея без тях? ...
Как се радвахме само!
Как ги чакахме рано напролет с надежда:
кой от нас ще ги види най-първи?
И кога ли, кога ли от юг милостивият Бог,
като живи зърна по къщята ни ще ги разхвърли, ...
Малка Българийо, майко Българийо!
Малката рана най-много болеше.
Всеки по мъничко те предаваше,
Всеки по мъничко те крадеше.
Малко по малко - Бог да не види, ...
Моите сънища много приличат на теб.
Искам и моите стихове да ти приличат.
Един да се сбъдне - и той ще ми бъде късмет.
Той ще ми бъде награда и спомен, и всичко.
Моите сънища много приличат на теб. ...
