И нека струните и жиците
със звън метален завалят,
по плексигласа палки да звънят!
Нима не си мечтаеш такъв да е светът?
Дъжд от ноти разбунтувани навън, ...
Приеха ни в НАТО. Вече сме сила световна.
Влязохме в пакта с няколко мъжки сълзи.
Беше отдавна. Подробности точни не помня,
ала разплакан министър ни беше Паси.
После Европа смирена ни взе под крилото, ...
Дали в заблуда аз живях?
Нима чувствата свои приех за твои?
Дали пък не греша и всичко бе лъжа?
И ако е така, кога се случи това?
Нима не разбрах... а може би разбрах ...
Едно слънце грее през нощта.
Слънце, греещо само в моята душа.
Слънце, незалязващо дори в дъжда.
Слънце, галещо моята ръка.
Слънце, което виждам в твоите очи. ...
Все по-малко са часовете,
когато не заспиваме, мислейки кои сме
и не дълбаем за проблеми
с рамо до рамо, с мисъл за идентичност.
Все по-трудно си говорим ...
Част от мен се бори с тъгата,
разпиляна като сребърни звезди.
Да, целунах тихичко съдбата,
прегърнах я приятелски дори.
Усмихвам се, а всъщност плача, ...
НЯКОЙ ДЕН...
Може би някой ден сълзите ми ще спрат да са солени,
и не ще се зачервяват моите очи...
Може би за всичко има време
и някой ден ще спре да ме боли... ...
Към Левски
Едно дете, Апостоле, откри те днес…
С поклон и цвете пред портрета спря се…
Душата му е храм… все още… Влез…
И моля се там вечно да останеш! ...
Дъждовните небета тихо кихат
над малките облещени прозорци.
Премръзнала е къщата, накашля
във шепа... и протяга я за още
надежда – “че умирала последна”, ...
И аз те предначертах...
И те обрекох...
И отворих сетивата ти за себе си
Оставих своя глас да тръпне в ушите ти...
И наредих на сянката си да преследва дните ти... ...
От толкова идеи и амбиции,
от желание да надминеш края,
в един момент нищо няма смисъл,
усещаш как всичко се проваля...
Надежди влагаш в най-малкото дори, ...
Със кал по челото препусках в полето,
но щом наближавах потоците бистри,
облаците мрачни, висящи от небето,
изплъзваха своите сълзи, толкоз чисти.
А моите ръце се приплъзваха към теб, ...