Пътеката е същата и вчера беше там.
Затичвам се, да стигна до вратата.
Тежи ми камъкът, а уж не е голям.
Във тежестта познавам тишината.
А тя е мъничка, досущ – трохичка, ...

Ти си очите, в които се оглеждам, когато искам да видя себе си!
Ти си моите устни, които говорят, когато не знам какво да кажа!
Ти си рамото, на което се облягам, когато ми е трудно!
Ти си ръката, която ме вдига, когато съм паднала!
Ти си моята душа, която поема част от болката ми! ...

Никой не знае откъде сме дошли,
и никой не знае накъде отиваме.
Но всички искаме да останем тук.

Две чаши в шкафа.
Отваря се една врата
.... И две сърца.
Женски ръце измиват чашите,
Мъжки - ги пълнят с вино. ...

Студът в мен
е повече от
студен...
Той е айсберг.
Той е мрак, ...

Напукани ръце, мисли отнети...
Отчаяни вопли, проклинат деня!
Човекът създаден е за слава...
И душата го тегли напред...
Напред към света. ...

Скапаната навигация ме прецака. Как успях да попадна в селото, така и не разбрах. Пътувах за Гоце Делчев от Доспат и както ме увериха на тръгване, пътят бил добър, табели имало, кратко се пътувало. Как го постигнах, не знам, но се залутах по едни черни пътища и се загубих окончателно. Село Крибул – ...

Вратата на импровизираното укритие се отвори и вътре влязоха двама мъже, облечени в черни кожени палта. Полковник Лапшин веднага усети, че тези типове са от НКВД и му призля. Винаги му ставаше зле, когато се налагаше да си има работа с НКВД. Сега очакваше поредната порция неприятности.
След насилено ...

Като гавроши по витрините надничаме.
с евтин грим душата си обличаме
сърцето тъжно страда
от наложената-маскарада
но с усмивка на лицето ...

Една стара жилетка -
от любимата бабина плетка,
един ръждясал плуг -
на дядо, от епоха друга,
ме посрещат след толкоз години. ...

Никога
никога
НИКОГА
не съм искала да видиш
точно тази част от мен ...

88/Въртях се с всички простосмъртни,
общувах лесно и дружах,
играех с всички шах и карти,
от скуката не се боях.
Това не беше само с мене, ...

Не искам - душата ми да тлее в мрак!
Не искам - страх да обзема същността ми пак,
като преминаващ през мен бърз, товарен влак.
Не искам - свирепи птици да ме разкъсват
в този тъмен свят пак и пак. ...

Някой ден ще си купим имот
в изоставено българско село,
с две безстрашни вълчета за СОТ
и със сламен дюшек за постеля.
Ще се будим по първи петли ...

Гори, в сърцето влиза.
Гризе, наслагва слой след слой.
Притиска ме със тежест непозната.
Ще мога ли да си спася душата?

От цяла вечност искам да напиша нещо за теб,
но думите са се скрили на топло, като котки,
мъркащи само при погалване.
Те добре знаят, че когато изтичат през пръстите ми,
се превръщат в жертвени агнета, ...

Гергана пръхтеше нагоре по баира, понесла две торби с покупки. Насреща добродушният комшия Дечко пушеше цигара и както винаги шеговито ù подхвърли в приятен напев: - Моме Гергано, моме Гергано, накъде си поела толкова рано? - Де да беше рано! Цял ден съм търчала напред-назад и сега на нова сметка тр ...

Ще си спомням за тебе със гняв,
щом будуваха моите нощи.
Развълнува ми разума здрав,
настървено да плаче за още.
Ще си спомням за тебе със скръб, ...

Целуни ме за спомен
и кажи ми "пока".
Любовта е без корен
и все бяга така.
Нека кажем си с тебе, ...

Навън времето е мрачно - пак вали..
Не попивай в себе си дъждовните сълзи.
А поседни на балкона и вратата затвори.
Облечи се добре, защото времето тече..
Не унивай щом дъждец ти капне на ръката. Погледни нагоре към небето. ...

Аз мислех любовта, че окрилява.
Че горе до небето те издига.
Тя всъщност със земята изравнява
душата ти. И болката пристига.
Аз мислех: да си влюбен е магия. ...

Животът не е никак лесен
и често е без светъл ден.
А вятърът ме брули бесен-
немилостив е той към мен.
Над мене облаци огромни ...

Пак е утро, кафето изпил
тича всеки насам и натам,
само вятърът вънка унил
ромоли като бобче в тиган.
По прозорците пак замразени, ...

Във спомена на минало, живяно,
напъхана във антикварен скрин,
лежах на дъното, мъниче разпиляно,
изгрявах с болката, а лягах със: Амин!!!
Във спомена на минало, душата, ...

Душа ли беше - жилава трева,
в сърцето на безводната пустиня.
Без питанки "защо" и "докога"
все оцелява кротко, от години.
Сама не знае тук защо стърчи - ...

Милев се прибираше от работа с автомобила си, а Киро (с прякор Киро-бирата) беше заработил малко пари и отиде в кръмата да ги похарчи. Изпи няколко бири, от бомбичките, и продължи с ракия! Около него се навъртаха мними приятели. Реши, че е време да си да си ходи. Да, ама много не му се отдаваше, кла ...

Музика за шезлонг.

Вдъхновено от благодарността на една жена в инвалидна количка за финансовата помощ от виртуални непознати
Като полъха на вятър,
като аромат на цвете,
ти невидим си приятел,
усещам как прегръщаш ме ...

Защо не пораснах?
Съмнявам се да има човек, който да не си спомня с умиление и носталгия по детските години. Като възрастни винаги си разказваме забавни детски случки и отронваме тиха въздишка за онова време, което няма как да се върне и за което само остават спомените. Като деца все искахме да пора ...

В прозорец без перде – окото на Циклоп –
вали проливен дъжд без намек за потоп.
Намръщеният ден, от облаци издут –
напук или пък не – вещае тих уют.
В камината пред мен – разпаленият пън ...

every grain of sand
is secretly
a polyhedron
that despises science
like every grain of joy ...

Кой пътя ни трасира в лабиринт,
така че още в него криволичим.
Уж заедно стартирахме със спринт,
но после всеки хукна единично.
Не се признават вече правила. ...

Не става? Да?
Прати го в коша!
Така е то
с умрели истини!
Почти като ...

II.
Вероятно мнозина от вас вече са се запитали защо нашето повествование започва в оня опушен, евтин бар. Ако те проявят малко търпение ще разберат, че именно в тоя бар, двадесет и пет години след историческата конференция в град Измир нашият познайник Ондур Карим седеше на една петносана маса и се ...

Забравих болката, оставих я... избягах,
надеждите удавих в локва кал!
В гнева на нощите, аз тебе те забравях,
до мене никога не си вървял!
Намразих те, превърнах те във жалък спомен. ...

Късно вечер е. Някъде към един и половина, ако не и два. Стоя с голяма чаша чай пред купища учебници и мисля : Накъде отиваме и ние? От еднакви по-еднакви, от слепи - по слепи, но и от умни по-умни и от виждащи по-виждащи. Мислите ми бушуват, а есето така си и стои, два реда един въз друг и толкоз. ...