И когато пак ме засипеш с въпроси
и когато пак чуя стъпките боси,
ще се чудя – ще има защо,
обичам ли те или си спомен с прекършено крило?
Искам отново да те погледна ...
Българийо велика, славна ти.
Какво отгледа до сега, Българийо?
Деца, които забравиха своите деди.
Боли ме, да гледам как разпада се, родината ни, майко.
Кажи ми нещо ти, столетнице велика. ...
Не съм аз храм молитвен в който,
ще влезеш със сключени смирено ръце.
Не съм аз шлагер лесен който,
ще запееш бързо, ала без сърце.
Не съм и вода ненапита, с която ...
Тази есен – дива, малка проклетница –
захвърлила ризи, разплела коси от мъгла.
С лениви недели и смръщени петъци.
Без срам, до несвяст се целува с града.
Тази есен – сополиво, нахално цинге, ...
Давам ти душата си...
Вече беше, вече е, вече ще е-едно сърце сме и една душа:
Чувствам как крадеш сърцето ми, как ти го дарявам,
Още веднъж, всяка секунда, чувствам как изпълваш ми душата!
Чувствам, как сме едно, чувствам как си в мен, как съм в тебе, чувствам... ...
Усещаш ли как миналото прави
стени от болка в нашите души,
така че да не можем да забравим
и всеки ден дълбоко да боли?
Усещаш ли как влачим теготата ...
Втора цигулка
Цигулката е лош инструмент…
Аз мразя цигулки. Много са тъжни.
А някои определят плачът им за музика…
Каква ти музика моля?! Те плачат… ...
Развод - постскриптум
Разстрел и след разстрелa — червеи.
Това е толкоз просто и логично.
Но в бурята ще бъдем пак със тебе,
народе мой, защото се обичахме. ...
Ръцете ми са украсени с кръв,
без следа от бляскавото злато.
Душата ми, съблякла свойта плът,
очаква предпоследното си лято.
Очите ми - удавени от дъжд, ...
Дъждът прошепна тихичко „Обичам те“
земята се усмихна, засия
и малки капки - сърчица, накичиха
треви и птици, хора и цветя.
Дъждът-немирник вятъра подгони ...
Когато дъждът се протегне по- дълъг от цялата жажда
и когато дървото загуби последния жълт дъждобран,
и когато ноември законно, мъгливо-намръщен се ражда,
и копнежът на Малкия принц е дори неразбран...
И е късно за някаква грапава, нова и стръмна любов, ...
Жив дявол
многословната безгръбначност ми лиже ботушите
(значи някой ѝ пълни с фантазии гушите)
тези с които зиме газя през сгур и тревога
за да превърна всяко “не мога” в “може би” в “мога” ...
Когато бeзвъзвратно превъртя*
и трайно в мене мрак се загнездѝ,
ще се вторачвам в слънце и цветя...
Ще диря погледи..., лица..., звездѝ...
Когато безнадеждно превъртя ...
Погледът плах, а ефирна свян
свежда бавно надолу клепачите.
Бузите, леко червени от срам,
а устните- напомнят ми малините.
Чувствата отново са пробудени, ...
Защо виждам тази сянка постоянно?
И денем, и нощем.
Дори в тъмнината на мрака.
Образът ù някак прониква в съзнанието ми.
Образът ù се вижда неясно, ...