Като лист обрулен от есента
преминава животът, почувстван едва,
заглъхват възторзи, надежди, мечти,
сякаш не са били в нашите дни.
Отнася ги бързеят на вечността ...
Посветено на татко, най-добрият човек, когото познавам!
Уморени и тъжни са очите ти татко,
прегърбен - изпреварил старостта.
Лицето ти набраздено от бръчки,
не познало радостта. ...
И днес, Герак, след толкова години,
живеещи във друг, модерен век,
вълчеят се роднини със роднини,
врагуват все човек срещу човек...
Все същото е - жажда за имоти, ...
Кажи ми... ти ли беше късното снощи...
до мене... толкова близо?...
Бяха ли... толкова силни и тръпнещи...
гърдите... под твоята риза?...
Твои ли бяха... ръцете вълшебни... ...
Ако някога се позная в стиха ти,
ще протегна най-добрата ръка,
тъй както заключвам в съня си
стръкче от моите сини цветя.
Ако някога почна в мен да се губя ...
Усмихвам се докато гледам
в прозореца на влака утринни листа.
Премигвам в картината под мене
и знам, без тебе нямаше да е така.
Затварям те с клепачи вътре ...
Мястото централно. Незнайно защо
с име нецензурно - викат му "Лайно"...
Денят беше слънчев и аз си вървях.
Искам да разкажа за този свой грях,
дето още дълго в душата си носих. ...
Колко ли нежност във него таи,
колко ли иска да го прегърна...
и как ли за мене сърцето тупти,
докато чака ме пак да се върна...
Прегръща ли възглавката нощем, ...
Уморих се. От толкова гари.
От перони без изход, на глухо.
Думи... срещи... ръце - океани...
и мечти, май кънтящи на кухо...
Уморих се. Очите слепеят. ...
Тягостно сива тишина, черно-бяла самота.
Сред шумната и разноцветна градска тълпа.
Нежно розов порив на любов
и истеричен червен финален зов.
И отново сива тягост и забулена тъга, ...