Не ни е нужен Бог да ни погуби,
свободна воля нявга ни е дал.
Премазани от времената груби,
превръщаме се в топчици от кал.
И не калта онази, от която ...

Дали от всичките надгробни камъни,
да не направя стълба, да съм близо?
Небето плаче, свило се от нямане
и си раздира облачната риза.
Не ми остана риза неразкъсана, ...

Навързах въздуха ви в броеница.
Накапах свода с восъчни вини.
Не съм, не бях, не ще и бъда – птица,
а само облак, който се мени.
Под мен – гори, поля и океани, ...

След толкова обиди и закани,
остатъци от празничния шум,
след клетвите и парещите рани,
и истините, казани наум,
остана ли поне искра надежда, ...

Сякаш мъртвите шепнат – сипе вятърът сухи листа.
И душата ми сякаш от голите клони ти кима.
Прекоси листопада – и влез подир мен в есента.
И не питай какво те очаква във моята зима.
То е тихо и кротко като сняг, през нощта навалял. ...

Ужасно ми се иска да ги няма: съседите; стената помежду ни;
онези шест излишни килограма и месеците, северно от юни...
Съседите навярно са ни чули — мълчим си. И на тях им е конфузно!
Хем зрели сме, презрели като дюли. Хем още да сме честни ни е гузно.
Симптом е. Вероятно е заразно... Сърцата ни в к ...

... щом тръгна в прегорелите треви да си проводя залеза на хълма,
душата ми се учи да върви, и – цяла! – с проста радост се изпълва,
че слънчицето беше днес добро – и сумракът драперии му стелва,
над мен ще сипне звездното сребро небето от бездънната си делва,
не знам успях ли в миналия ден със всек ...

На път съм да взривя простора –
от дълго време самотувам.
Денят е празен и без хора.
Не знам с кого ще се сбогувам?
Слънца в зениците ми бликат. ...

Графит съм на стената в този град,
жестоко време ме изографиса,
не зная и чертите ми какви са,
дали съм стар и грозен, или млад.
Край мене – минувачи, шарен свят ...

Това се случи в онези времена, когато по нашите земи върлуваше птичият бяс. Той се появи неочаквано, незнайно откъде и вестта за опасния вирус бързо превзе телевизионните новини и челните страници на вестниците. Правителството сформира Национален оперативен щаб за борба със страховитата болест и го ...

Ако тръгна сега, колко бързо ще стигна земята,
дето камък да стиснеш ще писне овчарски кавал?
Все през урви е пътят, мъглица Балканът намята,
да не знам, че рожденото чедо е в мене познал.
Ако тръгна сега, Боже мой, от тепсията равна ...

До болка съм се влюбила в живота,
такава – че не искам да го пусна.
О, нека има хиляди голготи,
горчилката не стига мойте устни.
За мен е сладост, нищо че е кратък ...

... Човечество, кога ще разбереш, че този свят без обич си погива? –
че даже в храма да запалиш свещ, пред Бога тя е толкова лъжлива,
под седем милиарда слънчица! – се питам аз? – и отговор не зная! –
не сме ли всички слънчеви деца? Защо ли Бог прокуди ни от Рая?
Нима за низ от смърти и войни мъжът ...

към Вапцаров
Една-единствена молитва
безмълвно в себе си мълвя
и вдига се духът ми, литва,
преборил може би гнева ...

Не знам къде отива този свят.
Не знам дали и краят му е близко.
Живея ли? Живея като в Ад,
от който няма мърдане – и изход.
И питам като луд по цели дни ...

Утрин белонога слезе
край смълчаното поточе.
Потопи изящен глезен
сред водите непорочни.
Спря да се кандилка косът ...

Смали се любовта – солена капка,
попаднала в очите ми – сълза е.
С теб времето бе скъпо. И за кратко.
Уж време е, а всъщност май е заем.
Аз заеми не вземам, а пък трябва ...

Може ли, има ли мъничко време
с облаче синьо да вържа косите?
В цветни усмивки, по лятно големи
да боядисам октомври. И дните,
дето са купесто-сиво дъждовни ...

... дали защото тръгна моят ден и си потъна в залеза карминен,
баща ми се надвеси върху мен и тихо ме попита: – Как си, сине? –
смален под чорлавите небеса, към мен слетяха бащините думи,
събрани в мъдра капчица роса, мълчана сякаш от Мевляна Руми,
и аз душа протегнах на Възбог, и тихо промълвих – д ...

Гиздава есен, мъркащо слънце
дреме, провисна просторът.
Двата скореца отвънка не млъкват,
може би се обичат и спорят.
Помнят листата звън на авлига, ...

... не знам какво ще стори сиромаха,
замръкне ли върху парчето хляб? –
дали ще се прекръсти с радост плаха,
че Бог го е споходил – сам и слаб,
дали ще натроши на някой гълъб ...

Немилостиво, слънцето пече.
А аз седя и бая си на гнидите.
И – тежка като есенно врабче –
лети ми мисълта през керемидите.
Игуменът със мен не е тъй строг. ...

Отде се взе стихия гороломна? Дърветата тя до̀земи преви,
лозите стари дълго ще я помнят. Утъпка хризантеми и треви.
Присвиха се небесните простори, градът, като след чума опустя,
щом стихна, дъжд припряно забърбори, заупокой над мъртвите листа.
Довчера бяха весели и пъстри, и есента – художник самоук, ...

... торбето с хляб провесил на тояга, надянал си последното сетре,
преди да тръгна, милнах те на прага, Жена с прекрасна блузка на каре,
в полите ти – изящни кринолини! – се вихрех сякаш в утринна роса,
и – тръгнал вдън зениците ти сини, потъвах вдън бездънни небеса,
дали във Варна, в Рим, или във В ...

Той удари веднъж. (Тя си беше виновна.)
Неслучайно е мъж. А и имаше повод –
загоряла храна... И детето все плаче...
Виж, една синина – просто нямаше начин.
И на другия ден той отново посегна. ...

Лилавата луна по хълма слиза
в полетата със лавандулов смях.
Не ти уших кенарената риза –
тъй както лековерно обещах.
Сновем – изгубени и без посока ...