Как вали!...А върви посивелият ден
по перваза на месеца, който изтича
към реката от време. Илюзия. Плен
на вселената. Но живот се нарича.
И се лутаме в разни нелепи борби, ...
Недей да се страхуваш! Неизбежно!
(И в другия живот ще ти се случа)
Не ми остава време за надежди
и вярата в това да съм послушен.
От време, пропиляно във очакване, ...
Всеки миг, всеки ден, е последното вдишване,
всяка утрин, погалва за сбогом земята.
Научи ме да дишам сама и във плен,
научи ме по-тихо да плача.
Всяка птица и всяка жужаща пчела, ...
Какво сега? Когато няма „ние“?
Кафето е горчиво. И изстинало.
Как няма захар, дето да покрие
На утрините, този вкус на минало?
Да лято е. От всички най-студеното. ...
Седнахме двама с приятел добър,
в парка под стария бор.
Той говори, говори, за различни неволи,
а сърцето ми страдаше,че в доброто не вярваше.
„Оплакваш се, приятелю, от своя живот!? ...
Дори не знам защо се развилнях -
понякога съм зла и невъзпитана.
Разбивам думи и мечти - на прах,
пътеките умират - от преплитане.
На себе си докрай изневерих ...
Не, няма как с числото по човечност
да бъдем в един и същи сън.
В мочурище щом търся си късмета -
не прося да да съм все добра отвън.
Умира... И умира туй момиче - ...
Слезе той на козлодуйския бряг -
да се бори с османския враг,
да освободи отечеството си чудесно
от тиранство зло, грешно,
без страх би се срещу него, ...
Когато дадох и последната си дреха
(и с нежни пръсти ме докосна мрака)
не потърсих хляб и ничия утеха
Като Диоген реших, че ще дочакам
(без фенер, под сянката на къща) ...
Време, Вечност и Вселена...
преди 13.8 милиарда (земни) години всичко
е започнало с Големия взрив
Това са: Философски категории,
които със космически размах ...
Умира България, изтича кръвта ѝ!
Обрули я вятърът, съхне земята.
Все още бие сърце във гръдта ѝ,
но тъжно затихва. Приижда бедата.
Не ражда бъдеще, вече снагата ѝ. ...
Калинка е Земята - в тръпните ми длани -
с разтворени крилца и точки звездни.
Усещане за волен полет ще остане,
дори когато слънцето залезне.
Дъждът разплаква трудни, сушави години, ...
Стъпала изкачвах цяла вечност,
спирала безкрайна като нощта,
обвита в мрака, паяжина крехка,
изгубена дълбоко в моята глава.
Покрити с кръв са дъските мръсни, ...
Разсичам думи, мисли, чувства…
После възкръсвам в творбите си…
Повиквам те в пъстрото русло
на ритми от нежност разплискани…
С теб волно и дръзко препускаме ...
Уроци на съдбата ли? Не мисля.
Живота ни раздаде други карти.
Седяли сме в средата посред нищото.
Сега сме си логични. Не хазартни.
И, колкото смълчан да е покоят, ...
И тъй, мракът пак чука на вратата,
Казвам си ‘Пусни го, нека постои!’.
Трови ли наистина душата или я лекува бавно, с болка?
Отрова ако е ще знам, трябва време, за да разбера,
Колко всъщност черно става във душата. ...