Това се случи в онези времена, когато по нашите земи върлуваше птичият бяс. Той се появи неочаквано, незнайно откъде и вестта за опасния вирус бързо превзе телевизионните новини и челните страници на вестниците. Правителството сформира Национален оперативен щаб за борба със страховитата болест и го ...

Ако тръгна сега, колко бързо ще стигна земята,
дето камък да стиснеш ще писне овчарски кавал?
Все през урви е пътят, мъглица Балканът намята,
да не знам, че рожденото чедо е в мене познал.
Ако тръгна сега, Боже мой, от тепсията равна ...

До болка съм се влюбила в живота,
такава – че не искам да го пусна.
О, нека има хиляди голготи,
горчилката не стига мойте устни.
За мен е сладост, нищо че е кратък ...

... Човечество, кога ще разбереш, че този свят без обич си погива? –
че даже в храма да запалиш свещ, пред Бога тя е толкова лъжлива,
под седем милиарда слънчица! – се питам аз? – и отговор не зная! –
не сме ли всички слънчеви деца? Защо ли Бог прокуди ни от Рая?
Нима за низ от смърти и войни мъжът ...

към Вапцаров
Една-единствена молитва
безмълвно в себе си мълвя
и вдига се духът ми, литва,
преборил може би гнева ...

Не знам къде отива този свят.
Не знам дали и краят му е близко.
Живея ли? Живея като в Ад,
от който няма мърдане – и изход.
И питам като луд по цели дни ...

Утрин белонога слезе
край смълчаното поточе.
Потопи изящен глезен
сред водите непорочни.
Спря да се кандилка косът ...

Смали се любовта – солена капка,
попаднала в очите ми – сълза е.
С теб времето бе скъпо. И за кратко.
Уж време е, а всъщност май е заем.
Аз заеми не вземам, а пък трябва ...

Може ли, има ли мъничко време
с облаче синьо да вържа косите?
В цветни усмивки, по лятно големи
да боядисам октомври. И дните,
дето са купесто-сиво дъждовни ...

... дали защото тръгна моят ден и си потъна в залеза карминен,
баща ми се надвеси върху мен и тихо ме попита: – Как си, сине? –
смален под чорлавите небеса, към мен слетяха бащините думи,
събрани в мъдра капчица роса, мълчана сякаш от Мевляна Руми,
и аз душа протегнах на Възбог, и тихо промълвих – д ...

Гиздава есен, мъркащо слънце
дреме, провисна просторът.
Двата скореца отвънка не млъкват,
може би се обичат и спорят.
Помнят листата звън на авлига, ...

... не знам какво ще стори сиромаха,
замръкне ли върху парчето хляб? –
дали ще се прекръсти с радост плаха,
че Бог го е споходил – сам и слаб,
дали ще натроши на някой гълъб ...

Немилостиво, слънцето пече.
А аз седя и бая си на гнидите.
И – тежка като есенно врабче –
лети ми мисълта през керемидите.
Игуменът със мен не е тъй строг. ...

Отде се взе стихия гороломна? Дърветата тя до̀земи преви,
лозите стари дълго ще я помнят. Утъпка хризантеми и треви.
Присвиха се небесните простори, градът, като след чума опустя,
щом стихна, дъжд припряно забърбори, заупокой над мъртвите листа.
Довчера бяха весели и пъстри, и есента – художник самоук, ...

... торбето с хляб провесил на тояга, надянал си последното сетре,
преди да тръгна, милнах те на прага, Жена с прекрасна блузка на каре,
в полите ти – изящни кринолини! – се вихрех сякаш в утринна роса,
и – тръгнал вдън зениците ти сини, потъвах вдън бездънни небеса,
дали във Варна, в Рим, или във В ...

Той удари веднъж. (Тя си беше виновна.)
Неслучайно е мъж. А и имаше повод –
загоряла храна... И детето все плаче...
Виж, една синина – просто нямаше начин.
И на другия ден той отново посегна. ...

Лилавата луна по хълма слиза
в полетата със лавандулов смях.
Не ти уших кенарената риза –
тъй както лековерно обещах.
Сновем – изгубени и без посока ...

Това е всъщност есента, това е –
задъхана, пожарна, листопадна.
Размива ме, преди да ме извае,
прегръща ме, преди да ме разпадне.
А беше лято... Ах, а беше лято – ...

Нощта раздипля траурен воал
над клепките притворени на здрача.
Войник прострелян, вечен сън заспал,
трева прегръща… Кой ще го оплаче???
Сърцето му успя ли да прости ...

... дано ме чуе нявга моят Бог, че искам да живея с блага Обич,
и да не бъде този свят жесток – и ние вечно в него да сме роби,
навред да свършат гнусните войни и хорицата нека са щастливи,
и всяка живинка да съхрани – и пази – свято! – краткото си CV,
нали сме всинца Божии деца, защо да гинем в зло ...

Не е студено в мен, не е студено.
Единствено е хладен днес сезонът.
Дърветата с отичащи се вени,
цветята като спомени се ронят.
Листенце по листенце ще изплачат. ...

Въздухът свърши, по пътя надеждата тича
към вълнолома, от удар сърдечен разбит.
В стъпка прощална – невярващо – залез изтича,
пламва мигът като тъничка клечка кибрит.
Трудно живот ненаучен до три отброява, ...

Ако още те има, поне дай ми някакъв знак,
нека твоята воля пребъде и царството твое,
нека падне нощес, изведнъж, над градините, сняг
и засвети душата ми – тъмно планинско усое.
Дай на мама отново чевръсти и силни ръце – ...

Любовта чака някъде скрита
с вишнев цвят да засипе паважа.
По безлюдните улици скита
и наднича в прозорците даже.
Аз отдавна не ходя на срещи, ...

Седях на терасата на бара и бавно отпивах от бирата си. Сигурно изглеждах странно в очите на останалите посетители! Сама жена с чаша бира, потънала в красотата на морето. Повърхността му блестеше, като рибени люспи пред погледа ми и се разбиваше в бетонената стена на заведението. Днес то сякаш бе по ...

Той няма червена канадка, ботуши
и шапка със мъхест помпон...
Прегърбен на гега, старик кротко пуши,
в ръката със прашен балон.
Подпират се с калната пейка - и двама ...

... на художника, който рисуваше с думи
Навярно си забравил как изглеждам,
как мамят плитчините ми навътре?
В зениците ми уловът е тежък –
с нюансите на сивото изпъстрен. ...

Не ме търсѝ в казино или в бар.
Хазарт и флирт на мене не прилягат.
В игрите на лъжи и на комар
печели само, който не залага.
Във водките и скъпия коняк – ...

Лято лепи ми по миглите още,
устните с ягодов дъх са пропити.
Синьо сънувам небето си нощем.
Птици в душата прелитат, прелитат.
Малко море си запазих в очите, ...