Сега съм сгушена
в ръцете
на един вълшебник.
Във думите му
съм недоизречена, ...

Kрещя аз своето име от страх
да не забравя коя съм, изблици
на лудост ме гонят и не знам
сънувам ли или вече психясвам.
В паника аз седя и говоря сама, ...

Когато те прегърнех, сърцето полудяваше в мойта гръд...
... та нима бе то подвластно на невинната ти плът?
Защо когато се обърна, виждам твоя лик там нейде да блести?
Защо когато те погледнех, с усмивка махаше ми ти...
Защо сега слънцето не грее, както грееше преди? ...

И този спомен бавно си отива
през бялата безбрежност на снега...
След болката, жестоко-мълчалива,
остава неизплакана тъга.
С поезия взривявам тишината. ...

Керосиновата малка лампа се запали.
Сама роди пламъка в своята утроба.
С плаха светлина стените тя погали
и на тъмнината счупи медната окова.
Престраши се и засвети още по-силно. ...

Сън за свобода
Всичко живо сега е заспало,
а сънят им на смърт прилича.
Онзи с косата е в чуждо тяло
и със поглед злокобен наднича. ...

Понякога денят умира с почести.
Надгробен камък... залезът.
Прекрасна епитафия в оранжево.
А ние с тебе само гледаме... мълчим.
Ноктюрно ще ни е до утрото. ...

Толкова безсънни нощи,
толкова много мечти,
и едно тъжно лице,
по което се стичат сълзи.
Тъгата е като затвор, ...

В тишината на нощта
на вратата ми почука тя,
върнала се беше у дома,
вече уморена, любовта.
Отворих и вратата, ...

Започва поредният ден. Леко отварям очи -
9:37 и ти.
Само мисъл...
Отново...
Дали не е вчера? ...

Децата малки казват:
„Учителката наша е най-добра!" -
постоянно й се доказват
с рисунки, поеми, писма.
Тя пример им дава ...

Древно созополско бунгало с ръждив ламаринен покрив. Около лампата кръжат няколко мъжки богомолки. От време на време крилата на някоя от тях се докосват за миг до горещото стъкло и насекомото пада полуопечено на масата.
Мъжките богомолки са едни от най-преебаните от природата същества на света. Голя ...

Нежен полъх, сладък миг,
чувството да си щастлив.
Среща тайна, като на игра,
две души привлече ги една съдба!
Миг безкраен на земята, ...

Вдъхновено от стиха на theheart_ofthefire (Ренета Бакалова) - И дълго те изплаквах. Да остана.
Кървят словата неразбрани.
В очите неразбиращо боли.
Стените посивяли са без обич.
С кинжали ме разсичаш. Без следи. ...

Нуждаем ли се от някой...?
В съзнателния живот на всеки човек рано или късно се появява и този въпрос. Всеки от нас би искал да има до себе си някой, който да е близо до него и с който да може да си каже всичко - добро или лошо. Другар в живота е най-точното определение за това.
Любимият човек е тоз ...

Тя знаеше какво я чака,
беше безкористно добра
и дори да я нараняваха,
виждаше във всеки любовта...
С думи не мога да ...

Тези редове няма да бъдат запълнени с красив, поетичен текст, описващ лицето, което ми е дало най-ценното, а и на моменти най-болезненото нещо - живот. Затова пък върху тях ще се изпише кратка история на моя живот и лицето, даващо ми надежда да продължа.
Както в много семейства, моето не е цяло и ка ...

Господи, колко студени са твоите длани,
колко са бледи страните ти нежни.
Едва дочувам в гърдите ти дихание
и главата си в безсилие навеждаш.
Как да те гледам такава? Невъзможна. ...

Кръстопътнице...
Кръстопътнице, родино моя, ти - България,
горда, от хиляди пенливи избори скроена.
Ти дом рожден си днес на мен, на стария,
и с не един и два прекрасни спомени споена. ...

И никога няма да съжалявам, че съм такава различна и странна...
И никога няма да седна да се вайкам защо не ме харесват такава...
Не ме харесват такава, защото не съм еднаква, прозрачна и проста...
Не съм и лесна, не съм и предмет... Както повечето момичета предпочитат да струват в мъжкия свят...
Ед ...

Вечен студ
Самотен женски силует
през зимните преспи върви.
Отчаяна, тя търси път навред,
а снегът безжалостно вали ...

Буря в тъмнината там,
далеч от светлината,
всичко от себе си ще дам,
ще пречупя празнотата.
Картини и спомени в главата, ...

Прекалено късно е да върна,
да върна времето назад,
прекалено късно е да зърна
красотата, когато вече я съзрях...
Аз вгледах се веднъж, ...

Дълго чаках... Чаках да ми мине, чаках самотата да си тръгне, чаках да се появи прошката и да ме удостои с честта си, да ми прости. Много дълго чаках...
Минаваше времето - ден подир ден се луташе из времето, из пространството, чаках забравата, поне да отнесе в безкрайността онова, което ме мъчи. Ала ...

... продължение
Мамка му!
Да бях по-смела, с писък да събудя автобусите,
да сляза на площада тичайки, да купя роза,
да отида там, където ...

Като кораб, затънал сред пясък,
като цвете, отгледано в парник,
като стиснат за гърлото крясък,
като отдавна лутащ се странник.
Като лятно слънце през зима, ...

Всички казват "... но аз поне съм истинска" ... Истинска, нима? Въпросът е можеш ли да бъдеш истински в един фалшив свят? Различаваме ли истинските хора от фалшивите? И защо хората се преструват? Истината е, че малко хора могат да се похвалят с това, че са наистина искрени, или че са себе си... това ...

... By the cemetery gates of my fucked up brain, I do sometimes see a light. But is that a real light, or just another urge for self destruction?...
Добре, че беше дъждът, за да отмие повръщаното по пътя ми към дома, така както нищо не можеше да отмие безбройните образи, които се редуваха пред очите ...

Сънувах нещо доста приятно,
знаех си, че не може да е реално.
Толкова много искрени чувства притежавахме,
нямаше ги моментите, в които се унижаваме.
Беше като в приказките с хубав край, ...

Нямам факли. Изгоряха.
Пред нас е само тъмнина,
сред пуста, среднощна уплаха.
Но аз уплашена не стоя.
Напред във черното се взирам, ...

Ще си отида -
тихо, на пръсти...
Така, както
ти го пожела.
Безгрешен си ...

И ето ме сама, сама отново вървя, търсеща щастието и любовта, желаеща да те срещне отново и отново... Историята се повтаря, мечтая да дойде някой, с който да погледна смело в бъдещето. Седейки на прозореца, гледайки спящия град, мечтая да вървим заедно по тихите улички - без посока, без причина... р ...

Въздух до гърдите не достига,
спира твърд и тежък, като камък,
едва поет във гърлото умира-
преседнал, като сух и стържещ залък
Слънчев лъч пътеката не стига... ...

Струвам повече от всички твои жени
Очите се пълнят със сълзи,
сърцето мълчи,
тялото се гърчи...
Защо ми го причини?!... ...

Разминавайки се, ти ме поглеждаш,
в очите ти чете се безмълвен вик,
като картина ме оценяваш и разглеждаш,
и тъй отминаваш мълчаливо за миг.
Минавам покрай теб и те поглеждам, ...

Хората ги боли. Боли ги и това личи.
Безизразните лица на минувачите.
Оголените клони на дърветата.
Локвите, замръзнали от студа.
Клавиатурата, пръстите ми, почти слели се с нея. ...