Душевно кокиче
В душата ми никне прекрасно кокиче,
пробило кората на земната жалост.
Със вихъра буен на младо момиче
поднася ми спомен от моята младост. ...
Тази нощ в съня ми пак беше.
Все така мил, сладострастен и нежен.
И в ръцете си силни държеше ме.
От желание силно болеше ме.
С топли длани косите ми галеше. ...
Ти отново разстилаш по мен с топлина любовта ни
и разпалваш вулкани от нежност във мойте очи.
И с морето от чувства дълбоко, дълбоко в съня ми
ти нахлуваш без милост и заливаш сърцето с мечти.
Аз отново съм мрак – и по твоята кожа изтичам, ...
Има дни, в които тишината истерично крещи,
а небето е нямо и празно, без птици,
няма полет, няма смях на мечти,
и дъжд кален в сърцето гробно вали.
Има нощи, в които си жив и не си, ...
Дори да ни ядосват понякога близките
и сърцето ни яростно да негодува,
че не са такива, каквито ги искаме,
но те съществуват, но те съществуват...
Резки са думите. Боли понякога, ...
Ще дойда, ще приседна, кротко приласкана
в следобедния полумрак,
а ти, до мен застанал, ще попиташ -
"Защо стигнахме до тук? И как?
Ще търсиш отговори в мене, ...
Топлите нюанси на цветове
плават със собствени криле;
водени от невидими крале,
боядисват всичко нескопосано като дете,
но същевременно красиво като женското лице, ...
Четиресет камбани в душата бият... бият...
Четиридесет извора по глътка аз напих.
Четиридесет нощи със мен вълчица вие.
Четиридесет клетви аз преглътнах...
... и простих.
Аз не искам да бъда красивия спомен,
нарисуван потайно в сърцето.
Нека бъда вълната в прибой вълноломен,
гръм разкъсал плътта на небето.
В твоя сън не съм котва, пристанищно вярна ...
На полянка, сред горичка, За послушните дечица
край бълбукаща рекичка, купи медена родица.
под глогинка разцъфтяла, За мъжа си взе бастун
чудна къща се е свряла. от мустаче на ластун.
Скромна е като калинка, Шапчица от незабравка ...
Възможно ли е все по-синьо да става небето
и да се усмихва в по-свежо зелено полето,
а слънцето да е в друга роба с жълто,
нахлуло в деня ми омайно за дълго?
Възможно ли е утринният полъх да гали все по-нежно ...
Искам я тази - невъзможна любов,
тъй далечна и толкова близка -
всеки ден да ме буди със зов,
удушил с зъби воя на риска...
Нека трудна е, и нека ме мъчи - ...
Вятър лек мислите ми нанякъде поведе -
към далечен път горист, дъхав и зелен;
едно кокиче плахо чашката си сведе
а беше пролет, беше слънце, беше обич - беше ден.
Полъх с нежни бели длани ...
Това е четвъртото стихотворение, което пишем заедно с Виктор Вълков. Инвалидната количка не му пречи нито да мисли, нито на пише и затова продължаваме напред...
Приятели
Виктор Вълков / Тодор Трайчев
Какво е човекът, останал самотен,
без вяра и обич, със празна душа. ...