Нощния Живот в Пустинята...
Загадъчно в багри вълшебни сияят
на Залезът гаснещ лъчите последни –
Пустинята сякаш върви си към „Края“,
но всъщност се ражда: с Живот чрез легенди... ...
Далекогледи вдигнаха зеници,
пленени от вълшебна резеда.
Небето бе по-светло от сълзица,
когато грейна слънчева звезда.
А на земята мрачно-нереално, ...
Понякога съм тиха, много тиха
и пъзели подреждам - от неделите,
които понеделнишки ми скриха,
и чувството за хумор, и капелата.
И като вятърът - сред житна нива, ...
Изморих се да те обвинявам!
Прости ми! Няма да го сторя повече.
Ще спра за теб да се надявам,
да ме болиш поне за бивша обич.
Тъй, както всъщност е написано. ...
На устните ти, пурпурно червило,
изваяно до съвършенство тяло,
но своето сърце добре си скрила
защото много болка е видяло...
Не вярваш вече на фалшиви обещания, ...
Тихо потрепва листенце погалено
от лъч на луната от нощния вятър.
Промъква се славей сякаш неканено
сякаш идвал е тука понякога.
И сякаш гласът му напомня за тебе, ...
Твоят образ от истини озарих тялото ми, но аз пристъпих бавно към теб.
Озовах се в стая от любов.
Тихо е!
Погледни облаците - нарисувах те, за да видиш силуета и обичта ми.
Крехък зов ме отведе в твойте очи, който бяха загадъчни и чувствителни. ...
Тук си, но прекалено си далече,
до мен стоиш, а океани ни делят.
Искам да ги пресуша, за да стигна аз до тебе.
Виж ме, преди вълните да ни потопят!
В призрачната стая ти си образ жив ...
Някъде бавно и тъжно в годините
сърцето ми свикна без теб да живее.
Някак нелепо с теб се разминахме
и оставихме огъня сам да изтлее.
Някак странно се разми любовта ни, ...
Чуваш ли стъпките ми във въздуха -
косите ми се протягат заедно с костите
да те стигнат преди тъмнината да подвие опашка
и да легне в крилете ти мълком.
Пръстите на тишината отдавна са зараснали ...
Аз още чувам онзи вятър ...
Промъкващ се със стъпки леки
през процепи на страхове - покълнал,
в раните на дните опустели.
И плъзват стъпките в тъмницата ...
Разхождам се през нощта,
а с мен е само мойта самота.
Защо и времето сякаш е спряло.
Даже пътя изглежда безкраен и единствените ти приятели са светлините.
Градът спи, ...
Разделяме се. Бавно. И разсеяно.
Неотложно. Като отлив на море.
Очите ти валят самонадеяно,
не вярващи, че нещо ще умре...
Ала умира. Трябва! Иначе е тъжно. ...
Защо ли... все си мисля, че съм жертва?
На обстоятелства, на несбъднати очаквания...
Да бъда друга... а животът ме полюшква –
преплита посоките в една нестихваща
спирала където минало, бъдеще ...